Списанието го издаваше софийският книжар Голов, който беше неразделен приятел на Дънов. Дънов не беше основал сектата си, а беше философ, с рошави коси ходеше; знаеха го, че е Дънов, смятаха го за магьосник, който знае да вика духове и да предсказва някои събития, по почерка да открива характерите. Тия хора живееха така, малко зад една мистична завеса, и ние ги гледахме като тайнствено нещо. Този Голов беше един много реален човек, хубав човек, мазен такъв, с един хитър глас. Имаше той книжарница, развита много добре; и той беше издателят на „Летописи“; обаче не ми даваше никакъв хонорар. В това време аз нямах никаква служба.
Аз вместо за начина на писането ви разправям биографически работи, обаче те са свързани с литературния живот тогава, та смятам, че е интересно за вас тия неща да ги знаете — да знаете, че един писател все таки се изгражда от връзките, които е имал през времето, когато е живял.
Аз нямах тогава служба и може да се каже, бедствувах. Не — може да се каже, но истински си бедствувах. С този Димитър Бояджиев, с когото бяхме приятели, си помагахме: когато той имаше пари, идехме, та се нахраним, когато аз имах (повечето нямах), разбира се — също. И така нататък си помагахме с него, и така живеехме. Той все викаше: „Голов ще ти даде хонорар.“ Обещаваше, обаче не ми даваше. Напиша нещо — хареса го. Аз чаках тия хонорари…
Величков от Белград писал: „Кой е този Елин Пелин, тук се появи нов писател — (Бояджиев ми го каза), — много интересен човек: какъв човек е, що е?“ Те пишеха: такъв човек — бездействува, търси служба. Величков ми прати оттам картичка до директора на Народната библиотека, който беше този Петроне — журналист, не зная как се казваше. Беше интересен човек. Ходих при него с тая картичка. Влязох страхливо. Той ми каза: „Няма работа, няма служба.“ Отчаян, аз се върнах, разбира се.
Отидох веднъж при Голов, ама доста изгладнял. Беше ми почти лошо от два-три дена. Отидох: „Абе, господин Голов, вие обещахте да ми дадете някакъв хонорар. Дайте ми малко пари, защото съм закъсал.“ А той любезен: „Хайде, ти си млад човек, защо са ти пари на тебе?“ Казва: „Пари нямам, ама се качи на тавана, има стари «Летописи», вземи да продадеш някои и други, да вземеш пари. Колкото вземеш — за тебе са.“ Аз изтръпнах от тая работа и рекох: „Аз не мога да се качвам по вашите тавани.“ Той прати едно момче да се качи горе. Чух го, топурка като плъх, събира книги по тавана, а мене ми стана лошо… Като се свестих, намерих се в една аптека; даваха ми някакви лекарства да пия. Значи, последната надежда отиде.
Тогава, по тия времена, излизаше списание „Просвета“ — за ученици от гимназиите, за интелигенцията, за учителите; едно списание, което беше доста интересно. Интелигентско списание, може да се каже. Това списание се редактираше от Марин Пундев — един много благороден човек, учител в гимназията. Беше пенсионер вече. Много добър човек.
А пък тия работи, които пишех и печатах по това време, аз да ви кажа как съм ги писал. Имаше една сладкарница „Роза“. Много от тях съм писал там. Много съм написал в ресторантчета или малки кръчмици, дето отивах да обядвам и вечерям. Така — все на бърза ръка. Напиша го, обмисля го, после се върна в къщи, в квартирката, дето живеех, и си го препиша хубаво. Аз пък бях такъв — не допущах една грешка да стане или крива буква да се напише. Много красиво пишех тогава, не като сега. Сега пиша и не мога да си прочета почерка. За една буква преписвах цяла страница и по този начин покрай буквите поправях и стила; и излизаше нещо по-хубаво и по-добро.
Този бай Марин Пундев ме намери и каза: „Дай ми нещо за моето списание.“ Добре. Аз му написах тогава „Андрешко“ и той човекът ми даде сто лева. Тогава сто лева бяха много пари. „Андрешко“ е пак едно хрумване по един повод: чух, един колар счупил колата нарочно — да не отиде съдебният пристав да конфискува нещо на един селянин. Оттам ми дойде хрумването да напиша „Андрешко“. Аз го написах другояче — как го набутал в едно блато и т.н. (известна работа). Той ми даде сто лева тогава. Той ми засили положението доста много. И ми каза: „Аз ще говоря на Шишманов да ти намери някоя работа.“ Шишманов беше министър на просветата. Надявах се аз за тая работа.