Освен това имаше един Марин Влайков, в Пловдив живееше, беше училищен инспектор — деятелен човек. Той имаше учебници за отделенията — читанки. Той ми писа и дойде тук, та ме намери и ми даде едни картинки от американски списания — много изящни картини някакви, специално за училищата дадени картини, но картини от художници. Всички бяха така хубаво отпечатани на отделни листове. Не зная отгде ги беше изписал. И той ми даде от тия картини да му напиша разказчета за читанките му. Покрай тия картини, които аз описах, тогава му написах и някои други работи, които пак ми хрумнаха — четива за деца. И може да се каже, че аз написах тогава целите читанки, всичките: за второ, трето и четвърто отделение и буквара, дето има приложена читанка. И това за едно лято му го направих. Той остана доволен и ми плати четиристотин лева за тая работа. Той обаче печели много години пари с това нещо. Те бяха единствените читанки, най-добрите и най-много разпространените в българските училища.
По това време също така ми хрумна идеята за „Гераците“. Аз съм много мислил върху този разказ, преди да почна да го пиша. Мене ми хрумна това нещо така. Един ден, в село като бях, заболя ме зъб. Ама много силно ме заболя, нетърпимо силно ме заболя. В София имаше на много места бръснарници, където вадеха зъби „без ох“. Пишеше: „Вадим зъби без ох“ — и бяха написани тия обявления от зъби. И толкова много ме заболя, че станах от моето село една тъмна нощ, есенно време, и тръгнах за София при тия лекари да ми извадят зъба. И вървях и виках през полето колкото мога — толкова силно ме болеше. Виках, виках, виках… По едно време ми се обади отнякъде човек посред нощ. Пък и бързах много — то е 45 километра. Аз не държах шосето, а вървях през полето — както знам пътя много добре. Обади ми се някой човек: „Ей, ей…“ Взехме да си викаме и се срещнахме с един човек, който водеше едно детенце, едно малко дете, може би имаше 12–13 години, момченце. Беше облечено, свито в едно скъсано палтенце — не палтенце, а аба, дето го казват, селска скъсана аба. „Абе какво си се развикал?“ — каза тоя човек. „Как да не викам? Помагай да викаме, защото страшна работа…“ И тръгнахме с този човек и това малко детенце дружинка. Разпитваме се: къде отиваш, за какво отиваш… И той ми разправи историята. „А бе, казва, това братово дете остана сираче…“ И ми разправи как се поделили, как се разпръснали, как умрели някои, как пропаднали, как разни болести ги нападнали… „И това дете остана сираче. Какво да го правя, как да го гледам? Ще го водя в София да му търся някоя работа.“
От това нещо мене ми хрумна идеята за „Гераците“. И съм мислил много върху това. Той ми разправи друга история, която няма нищо общо с „Гераците“. Общото е това, че едно семейство пропаднало кое от пиянство, кое от лоши отношения, кое от сиромашия, изобщо — пропаднало едно семейство.
И тогава ми дойде на ума идеята за „Гераците“. Много мислих върху нея, много бележки си правих и веднъж седнах и написах една-две глави от нея. Добре, написах ги и остана да продължа, обаче спрях и не можех да си развия по-нататък работата. И аз напечатах една глава от нея някъде (първата), но другото не беше написано. Кръстьо Станчев издаваше едно списание. Аз я напечатах в неговото списание „Съвременен преглед“ ли беше, „Съвременник“ ли беше… После вече аз работех върху нея така — умствено: да речем, мислех върху тая работа — какво да стане, как да стане, какви типове, какви лица. Изобщо една обмислена работа. Боях се да не бъде неинтересна, да не бъде претрупана. Аз изобщо се пазя от това — да няма претрупаност в разказа, защото всяка претрупаност разваля и най-хубавата работа. Трябва да има същественото, което искаш да кажеш, за да се поддържа интересът на хората, на читателите.
И едно лято — хубаво, топло лято — мене ми се изясни цялата идея за „Гераците“: какво трябва да се напише за това семейство, как да бъде единият брат, другият брат и т.н. Всичко така донякъде ми се изясни. Разбира се, в процеса на работата много от тези работи се изменят, много от тези работи вземат друг характер или друг край, обаче ръководното остава, идеята остава и аз знам как да свърша вече. И смело тръгнах напред…