Но аз се увлякох…
Когато вече моето име стана известно в литературата, аз, разбира се, бях вече стъпил на краката си, т.е. бях станал чиновник, можех да си изкарвам прехраната, защото от литературата не можех. Този бай Марин Пундев, за когото ви казах, беше ходил при Шишманов и Шишманов му казал: „Я нека дойде този човек при мен, да му намеря някоя работа.“ Каза ми Пундев и аз отидох при Шишманов. Министерството на просветата беше в една къща зад университета, която и днес съществува. Беше къща на министър Стоилов едно време — една обикновена малка къща. Там беше Министерството на просветата. Беше лятно време. Отидох там и ми дадоха лист да попълня, за да вляза при министъра — дълги листчета се пишеха: какъв си, що си, защо отиваш. Писах: Димитър Иванов. Днес да вляза, утре да вляза… Той приемаше от 11 часа до 12.30 часа и си отиваше. Тогава имаше гонение на учителите — и ги разместваха насам-нататък, та министерството беше пълно през лятото с учители и учителки: насядали — чакат Шишманов. Той приеме този, приеме онзи, а мен цялата седмица не ми дойде ред. Но аз ходех при него всеки ден и търпеливо чаках. Веднъж той дойде и видя, че много хора стоят, и почна по ред (той беше един нервен човек): „Вие какво обичате?“, „Вие какво обичате?“, „Вие какво обичате?…“ Дойде и до мен. Аз рекох: „Господин Пундев ми каза да дойда при вас. Вие сте поръчали да дойда.“ — „Кой сте вие?“ — Той си беше турил шапката и взел пардесюто на ръка, за да си излезе. — „Кой сте вие?“ — „Аз съм Елин Пелин.“ — „Ха, я ела“ — казва, хвана ме под ръка и ме заведе в кабинета си. — „А бе, ела да те видя! Мене ме лъга един три месеца, че е Елин Пелин — и пари му давах, и ми открадна балтона. Ела да те видя. Ти си бил скромен човек.“ — И веднага ме назначи като волнонаемен учител в Трета прогимназия, командирован на работа в Университетската библиотека. И оттогава стъпих на краката си, станах чиновник и можех горе-долу да преживявам. И той ме обсипа с похвали.
Така се случи тази работа.
(Обаждат се: — На колко години бяхте тогава?) — Не помня на каква възраст. Бях още млад човек: 25 години може би. И той ми каза така: „Ти имаш голям усет към литературата и голям вкус“ — така ми каза. „Например — казва — прочетох «Кумови гости».“ (То беше излязло някъде напечатано, не беше още в книга. Бях издал обаче вече първия сборник разкази.) Той каза: „Ти — казва — с такъв мерак си го завършил, така изкусно си го направил, че това е един приятен, художествен разказ. Всеки друг можеше да го развали много и да стане нищо и никаква работа…“ Направи ми комплимент за тази работа.
В моите работи изключително съм се придържал към тези неща — да не претрупвам работата. Гледам, у някои млади писатели в разказите им вмъкнати два сюжета, които биха могли да станат два отделни разказа. Това е малко безвкусица. В разказа трябва да има само онова, което е разказът. Например един анекдот, който е сам по себе си нещо (знаеш точно какво е): един ще го разправи така, друг ще го разправи другояче, трети ще го разправи другояче — няма еднакво да го разправят. Но един от тези ще го разправи най-хубаво. Този, който го разправи най-хубаво, той е най-добър белетрист, да го кажем, защото ония все ще вмъкнат нещо, ще употребят излишни думи, за да пояснят нещо.
Когато почнах да пиша, много обичах да чета критиките. „Мисъл“ излизаше. Четях всичките критики. Когато попаднах в Университетската библиотека, попаднаха ми „Мисли по литературата“ от Иполит Тен (на руски език), от която един писател може да научи много нещо. Там има много хубави правила, много хубави мисли за литературните произведения — кое е хубаво и кое не. Така са ясни, така нагледни тия работи, че ми отвориха очите. Нещо ми се изясни. И аз се стараех това, което научих, да го прилагам и при писането. Например — да не се употребяват много прилагателни, да се туря от всичките най-доброто. Именно това — да пазиш мярката, да не пресолиш чорбата, да бъде точно всичко дадено.
По този начин аз веднъж си намерих белята, защото си позволих да кажа на Йордан Йовков за едно нещо, което беше втикнал в един негов разказ, че е излишно. Той ми се разсърди. После стана цяла разправия из литературните кръгове и аз излязох най-лошият човек, а той стана много „гонен“ писател, че аз съм го „подгонил“. (Обаждат се: — За кой разказ?) За неговия разказ „Балкан“ (с кучето). Аз бях тук през време на войната. Във Военното министерство, което издаваше „Отечество“, бяхме мобилизирани няколко писатели. Григор Василев беше негов покровител и близък приятел. Той ми даде този разказ и каза: „Вземи го, Пелине, много хубава работа.“ И аз го взех. Но поради тия литературни скрупули, дето ви ги разказвам — да търся да няма излишна дума, намерих нещо излишно. Той за едно куче Балкан разправяше и беше турил и една кучка вътре, която съвсем излишно си размахваше опашката в разказа. Аз казах на Григор Василев: „Всичко хубаво, но дали би могло той да види — да премахне тази кучка, да очисти разказа.“ Той му казал и Йовков се разсърдил: „Той ще ме учи мене на акъл!“ И, разбира се, станах лош, но мисля, че той я премахна после.