Така говорел бесът, защото по онова време се зарязвало на рабош кой колко е забогатял.
Лютиша пък бесът го бодял в гърдите, а този бяс искал да бъде най-силен между всички и господар на целия свят. Тикал и подтиквал той Лютиша да ходи в гората да търси млади габъри и тъмни явори, да направи от тях юнашки такъми и оръжие. „Хайде, бързо, хайде! Трябва да се търси, трябва да се намери копие, лък и стрела по юнашка мярка, да треперят от нас и зверове, и хора!“ — скимтял бесът.
Лютиша и Марун слушали своите бесове и бродели по работата си така, както ги подстрекавали бесовете.
А Потех този ден и още три дни останал покрай дядо си и само мислел и премислял какво му бил казал Сварожич. Защото искал да каже истината на дядо си, а все не можел и не можел да се сети.
И така ден, два, три. На третия ден Потех рекъл на дядо си:
— Сбогом, дядо, и аз тръгвам за гората и не ще се върна, докато не се сетя за истината, та ако ще да минат десет години.
Вест бил старец побелял, та вече не му било мило нищо на света освен неговия внук Потех, когото обичал и галел, както увехналият лист гали росицата. Затова той изтръпнал и казал:
— За какво ли ще ми е на мене, синко, тази истина, когато аз, побелелият старец, мога три пъти да умра, докато ти си я спомниш?
Така казал и се натъжил в сърцето си още повече, отколкото в разговора, и си помислил: „Как може да ме остави детето!“
А Потех отговорил:
— Отивам, дядо, защото мисля, че така е редно.
Вест бил мъдър старец и си помислил: „Може би в това дете има повече мъдрост, отколкото в старческата глава. Ако ли пък, горкият, сгреши спрямо мене, ще вини себе си, защото е справедлив и благословен.“ Като си помислил това, Вест още повече се разтъжил, но нищо не казал, ами разцелувал внука си и го пуснал да отиде където си бил наумил.
На Потех пък му се свило сърцето заради дядо му и аха, аха да се разколебае на прага и да остане при дядо си. Но се откъснал насила, както бил решил, и отишъл в гората.
Тъкмо когато Потех се разделял с дядо си, в същото време онзи бяс от ракитата се наканил да се хване за тежката си работа и отишъл до сечището да скочи някак си върху Потех.
Вървял си Потех в гората, навел глава, а като стигнал до първия камък, ето ти пред него ненадейно онзи бяс.
— Това е онзи същият — помислил си Потех, — съвсем малък, уродлив, черен като къртица, а пък с големи рога.
Бесът застанал на пътя на Потех и не му давал да мине. Разлютил се Потех на малкото уродче, дето му пречи, вдигнал камъка, замерил се в беса, та го улучил право между рогата. „Убих го“ — помислил си Потех.
Но като погледнал, що да види — бесът жив и здрав, а там, дето го бил ударил камъкът, му порасли още два рога.
— Този не можеш пропъди с камък — казал си Потех, заобиколил беса и си продължил пътя. А бесът отново скочил пред него, ту отляво, ту отдясно тича и скача на пътеката пред Потех като заек.
Така стигнали до едно място, което било като малка, но твърде каменлива равнина между скалите. От едната страна имало кладенец. „Тук ще остана“ — помислил си Потех, постлал кожуха си под една ябълка дивачка и седнал да размисли и да си спомни всичко, което наистина му бил казал Сварожич.
Като видял това, бесът седнал точно пред Потех под един храст и почнал да прави своите маймунджилъци и да му дотяга. Пускал му гущери под краката, хвърлял му репеи на ризата и му мушел скакалци в ръкава.
— Това е опак нещастник — помислил си Потех, като минало така някое време. — Оставих мъдрия си дядо, родните си братя и родната колиба, та да си спомня на мира истината, а сега се денгубя с този рогат безделник.
Но тъй като бил дошъл за честна работа, помислил, че все пак е най-добре да остане тук.
III
Така заживели Потех и бесът заедно на каменистото плато и както минал първият ден, така вървял всеки ден — бесът пречел и обърквал Потеховата работа.
Едва зори прекрасна утрин, Потех става от сън и се радва: „Ех, че тих ден, радост моя! Днес ще си спомня истината!“ А от дивачката вече се посипва пълна шепа ябълки по него, та цялата му глава кънти и всичките му мисли се объркват. Онова чудовище от дивачката се смее и премалява от смях. Или пък по хладина се замисли Потех и все му се струва: „Ето, ето, сега ще ми светне в ума, сега ще си спомня истината!“ А онзи бяс тъкмо тогава се цели с бъзова цев и полива Потех със струя от онази ми ти хладна водица, та тозчас от главата му се изгубва каквото се е сетил.
И де що има лудории, де що има маймунджилъци, всичките ги вършел бесът по платото. А се случвало на Потех да не му се гледат тези лудории. Колкото мислел за своята работа, толкова очите не искали да гледат какво прави онази луда твар.