Но му станало много мъчно, дето бесът споменал дядо му, и цяла нощ не могъл да мигне, а само си охкал и охкал, и само си мислел какво ли прави дядо му, милият негов старец.
IV
А дядо му живеел в това време на сечището с Марун и Лютиша, но животът му станал труден. Внуците нехаели за дядо си и не се грижели за него. Не му казвали ни добро утро, ни лека нощ, непрекъснато ходели по работа и слушали своите бесове в торбата и в пазвата.
Марун донасял всеки ден нови търтеи от гората, дялал греди, градял и вдигал нова колиба. Издялал десет рабоша и всеки ден ги броял и преброявал.
Лютиша пък ходел по лов и бой, носел кожи и дивеч, влачел плячки и богатства; един ден довел и двама роби да служат и прислужват на братята по цял ден.
Тежко и тъжно било на дядо Вест, като гледал всичко това, а внуците се отнасяли с него все по-зле. Какво да прави старецът, като робите не рачили да му служат, ами за срам на внуците сам си цепел дърва и сам си носел вода от кладенеца? Така дошло, че каквото и да правел старецът, все пречело на внуците, та дори и това, дето всеки ден слагал по цепеница на свещения огън.
Разбрал добре старецът накъде отива всичко това и че скоро може да опре и до живота му. Не му било жал за живота, защото за какво му бил той, но съжалил само, че ще умре, без да види Потех, своето благословено дете, радостта на старините му.
И така една вечер (а това било тъкмо онази вечер, когато Потех го свила мъка за дядо му) Марун казал на Лютиша:
— Хайде, брате, да се отървем от дядо. Ти имаш оръжие, причакай го на кладенеца и го убий.
Марун казал това най-вече, защото заламтял за старата колиба, искал на онова място да направи пчелин.
— Не мога, брате — отвърнал Лютиша, чието сърце не било толкова закоравяло от кръвта и боевете, колкото на Марун от богатството и рабошите.
Но Марун не отстъпвал, защото бесът в торбата постоянно шушнел и подшушвал. Видял бесът от Маруновата торба, че той пръв ще прати Вест на онзи свят и така ще спечели голяма похвала от Бесомар.
Надумвал Марун Лютиша, но Лютиша не щял и не щял да убие със свойта ръка дядо си. Най-сетне се условили и разбрали още същата вечер да подпалят старата колиба. Да изгоряла тя и старецът с нея.
Когато на сечището всичко утихнало, те отпратили робите да пазят тази нощ трупите в гората. А братята се примъкнали до колибата на Вест, затворили вратата отвън с тежък клин, за да не може дядото да избяга от пламъците, и подхвърлили огън под четирите края.
Като свършили това, отишли далече в гората, за да не чуват вайкането на дядо си. Споразумели се да изходят цялата планина, за да не се връщат до сутринта, когато всичко ще е свършило — и дядото, и колибата ще са изгорели.
Отишли те, а огънят започнал полека да ближе около ъглите. Но колибата била от старо орехово дърво, твърдо като камък, та пламъкът лижел и облизвал около колибата, но не можел да я обхване. Едва късно през нощта огънят стигнал до покрива.
Пробудил се старият Вест, отворил очи и гледа — покривът над главата му гори. Станал и отишъл до вратата, а като открил, че е замандалена с тежък клин, тозчас се сетил чие дело е това.
— Ех, деца мои, клетници мои! — рекъл старецът. — От сърцата си вадите, та на рабош слагате. Ала вашите работи още не са пълни и много числа не им достигат, а сърцата сте си изпразнили вече до дъно, щом палите дядо си и родната си колиба.
Това си помислил дядо Вест за Марун и Лютиша и повече не помислил за никого от тях, нито се разтъжил зарад тях, ами отишъл и седнал да дочака спокойно смъртта.
Седнал той на раклата и се замислил за своя дълъг живот. И нищо от онова, което му било минало през животи, не му се видяло тежко, тежало му само, дето в смъртния му час го няма край него Потех, любимото му дете, което толкова го натъжило.
Докато размислял така, целият покрив пламнал като факла.
Горели и изгорели гредите, взели да пукат таванските дъски. Изгорели, пръснали се и от двете страни край стареца се сгромолясали и гредите, й дъските с все пламъка в избата. Пламъкът обкръжил Вест, покривът над него се разтворил, видяло се как се пука зората на небето пред слънцето. Изправил се старият Вест, вдигнал ръце и очи към небето и почнал да чака пламъкът да отнесе на онзи свят и него, стареца, и старата му колиба.
V
Много се измъчил онази нощ Потех, а когато зората зазорила, той отишъл до кладенеца да си разхлади пламналите бузи.
Той бил при кладенеца, тъкмо когато слънцето се появило на небето. Щял да се наведе, когато от водата засияла светлина. Засияла, повдигнала се и край кладенеца пред Потех застанал прекрасен момък в зелена дреха. Това бил Сварожич.