Потръпнал от радост Потех и казал:
— Боженце, Свароженце, колко съм те чакал! Кажи на мене, окаяния, какво ми рече, че ще трябва да направя? Ето вече цяла година се мъча и трепя, и призовавам цялата мъдрост, а не мога и не мога да си припомня истината.
Като казал това, Сварожич сърдито разтърсил главата си и златния кичур.
— Ех, момко, момко! Казах ти да останеш покрай дядо си, докато му се отплатиш за любовта му, и да не го оставяш, докато той тебе не те остави — казал Сварожич.
А сетне рекъл още:
— Мислех, че ти си най-мъдър от братята, а пък излезе, че ти си най-глупав. Трепеш се, мъчиш се и зовеш мъдростта цяла година, за да разбереш истината. А ако беше послушал сърцето си, като ти говореше на прага на колибата, да се върнеш и да не оставяш дядо си — ето ти, нещастнико, истина без мъдрост!
Така казал Сварожич и още веднъж разтърсил сърдито глава и златния кичур, па се обвил в златното наметало и изчезнал.
Останал Потех сам до кладенеца, засрамен и уличен, а иззад камъка онзи зевзек, онзи бяс, се смеел — съвсем малък, уродлив и рогат, с големи рога. Харесало му на беса, че Сварожич така засрамил Потех, който бил толкова праведен. Когато Потех се оборавил от първото объркване, викнал радостно: „Бърже да се умия и да литна към милия ми старец.“ Казал това и приближил кладенеца да се умие. Навел се Потех да загребе вода, навел се прекалено много, хлъзнал се и паднал в кладенеца.
Паднал в кладенеца и се удавил.
VI
Изскокнал бесът иззад камъка, скочил на ръба на кладенеца и погледнал да види с очите си истина ли е това, което му се било сторило.
Да, Потех се бил удавил и лежал на дъното на водата, бял като восък.
— Еха-ха — зацвилил бесът, който бил съвсем луда твар. — Еха-ха, днес се махам оттук, брате!
Пищял бесът, та всичко кънтяло от скалите около платото. А после се запънал на онзи камък, който бил облегнат на ръба на кладенеца, камъкът се търкулнал и хубаво захлупил кладенеца. Тогава бесът хвърлил върху кладенеца кожуха на Потех, сетне седнал самият той върху кожуха и почнал тогава да играе и да скача по кожуха:
— Иха-их! Иха-их! Работата си свърших! — пищял бесът.
Ту играел върху кожуха, ту пищял.
Като се уморил, огледал се по платото — някак странно му било.
Свикнал бил бесът с Потех, никога дотогава не бил живял така приятно, както покрай този праведник. Лудувал покрай него, колкото му душа иска, никой не му досаждал, никой не му заповядвал. А сега, ако си помисли хубавичко, трябвало да се върне в ракитата, в онова блато, при злия цар Бесомар, та и между петстотинте беса, кой от кой по-бесен и по-голям кавгаджия, какъвто бил и той самият.
Бил отвикнал от това. Помислил малко, помислил, взел да оклюмва все повече и повече. И както удрял длан в длан, ето че лудата и безумна твар, която преди малко ликувала, сега почнала да плаче и да реве, и да се търкаля от лют яд по кожуха.
Така ревял и виел, та предишното му цвилене не било нищо. Бяс като бяс, като реве, я̀ката реве и само скубе вълма от кожуха и се търкаля по него, като че е обезумял.
В това време Марун и Лютиша пристигнали на платото.
Обиколили били цялата гора и сега се връщали на сечището да видят дали дядото благополучно е изгорял с все колибата. Така, връщайки се, дошли до платото, където никога не били стъпвали.
Чули Лютиша и Марун скимтеж, видели кожуха на Потех и веднага си помислили да не би той да е загазил нещо.
Но никак не се натъжили за брат си, тъй като те не можели за никого да тъжат, докато носели бесовете със себе си.
Тогава техните бесове взели да се въртят, защото чули къде вие техният другар. А никъде нямало по-сговорен народ, нито по-верни другари в неволя, отколкото били бесовете. По ракитата се зъбят и ритат, но в беда главата си дават един за друг.
Обезпокоили се те, разтревожили се, наострили уши, после надникнали — единият от торбата, а другият от пазвата. И щом надникнали, тозчас забелязали, че братлето им се търкаля с някого, вие и реве и само се вижда как хвърчат вълма.
— Страшен звяр го разкъсва! — викнали ужасени бесовете, които били изскочили от торбата и пазвата, и побързали към другаря си.
Като дошли, гледат, онзи примира на кожуха и само вика:
— Загина онзи момък! Загина онзи момък!
Утешавали бесовете другаря си, мислят си — трън има в петата или комар в ухото, защото те не били живели покрай онзи праведник и не знаели, че може да се плаче и за друго.
Но онзи само си реве и нито можеш да си чуеш гласа, нито да го усмириш.
Бесовете се намерили в чудо какво да правят с него. А не могат да го оставят в такава беда. Намислили най-сетне, всеки хванал по един ръкав от кожуха, та отмъкнали кожуха и на него другаря си, така стигнали в гората, па от гората — в ракитата при Бесомар.