А пък Лютиша и Марун за пръв път след цяла година се намерили без своите бесове. Когато бесовете се махнали от тях, на братята тозчас им се сторило, че цяла година са ходили слепи по света и като че в този миг отново са прогледнали на платото.
Погледнали се като безумни, погледнали се, защото веднага проумели какъв грях са сторили с дядо си.
— Братко мой! — викнали един другиму. — Да полетим да спасим дядо. — И полетели към сечището, като че имали соколови крила.
Стигнали те до сечището, гледат, колибата без покрив, а от избата излиза пламък като стълб. Само зидовете й останали, и вратата, зарезена с тежък клин.
Совнали се братята, махнали клина, втурнали се в избата и изнесли на ръце от пламъците стареца, комуто пламък тъкмо бил обхванал нозете.
Изнесли Лютиша и Марун дядо си, положили го на целината и застанали край него, без да смеят да продумат дума.
Минало малко време, старецът отворил очи и като ги съгледал, нищо не им рекъл, ами запитал:
— Не намерихте ли някъде в гората Потех?
— Не, дядо — отговорили братята и не смеели да гледат дядо си в очите. — Загинал е Потех, удавил се е тази сутрин в кладенеца. Но ти, дядо, ни прости, а ние ще ти служим и ще се грижим за тебе като роби.
Като казали това, дядо Вест се изправил и се вдигнал на крака.
— Виждам, че на вас, мои деца, ви е простено, зер ето че останахте живи. Но онзи, който беше най-праведен, той е трябвало с живота си да изкупи грешката си. Хайде, деца, водете ме да видя къде е загинал.
Съкрушено послушали Марун и Лютиша, взели дядо си под ръка и го повели къмто платото.
Повървели малко и забелязали, че са се отклонили и че никога не са минавали по този път. Казали това на дядо си, но той рекъл да продължат нататък по същия път.
Така стигнали до една стръмнина, а от стръмнината един път водел чак до билото.
— Ще умре дядо ни такъв слаб по тази стръмнина — шепнели си братята.
Но старецът рекъл само: „Хайде, деца, където пътят върви.“
И те взели да се катерят по пътя, а на стареца лицето все повече посинявало и побледнявало. А горе на билото нещо непрекъснато жужало приятно и звънтяло, и блестяло, и сияело.
Като дошли на билото, те онемели и се вкаменили от учудване и ужас.
Пред тях нямало нито гора, нито долина, нито хълм, нито равнина, нито нищичко, само един бял облак се бил разпрострял като бяло море. Бял облак, а след него румено облаче. На руменото облаче имало стъклен хълм, на стъкления хълм златен дворец, а до двореца водели широки стълби.
Това било златният дворец на Сварожич. От двореца блестяло приятното сияние — къде от руменото облаче, къде от стъкления хълм, къде от сухото злато, а най-вече от прозорците на двореца. Защото били събрани Сварожичевите гости, и те със златни чаши вдигали наздравица за всеки, който идвал сега.
Но Сварожич не канел, нито пускал в двореца някой, който носел каква и да е вина в душата си. Затова в двореца се събирало общество, благородно и лично, та от него бил онзи блясък на прозорците.
На билото стоял дядо Вест с внуците си — занемели и гледали чудо невиждано. Гледали и току забелязали, че някой седи на онези стълби към двореца. Закрил лице с ръце и плачел.
Погледнал старецът, погледнал по-добре и познал Потех.
Разтреперила се душата на стареца, протегнал се той и викнал през облака:
— Какво ти е, мое дете?
— Ето, дядо, от кладенеца ме вдигна някаква голяма светлина и ме пренесе тук. Стигнах до тука, но в двореца не ме пускат, защото сгреших спрямо тебе — отвърнал Потех.
По лицето на стареца се заронили сълзи. И ръцете, и сърцето му искали да се изтръгнат да прегърне любимото си дете, да го утеши, да му помогне, да избави обичното свое чедо.
Марун и Лютиша погледнали дядо си, но той се бил променил целият в лицето, посинял, измахнат, просто не прилича на жив човек.
— Ще ни умре старецът пред тази страхотия — шепнели си те.
Но старецът се изправил съвсем и вече се бил отделил от тях, та се обърнал към тях и рекъл:
— Вървете, деца, върнете се на сечището и щом ви е простено, живейте и се наслаждавайте както е редно на това, което ви е съдено. Аз отивам да помогна на онзи, комуто се дава най-хубавото на най-тежка цена.
Гласът на дядото бил съвсем отслабнал, но пред него се простирала равнина като стълб.
Погледнали се Лютиша и Марун — какво ли бълнува дядо им, че ще мине през облака, като няма сили дори да говори.
Но старецът се бил вече отделил от тях. Отделил се, тръгнал, закрачил по облака като по лед. И както закрачил, така и продължил да върви. Върви старецът, върви, краката го носят, като че е перце, а елекът му се вее на вятъра, като че е облак след онзи облак. Така стигнал до руменото облаче, та до стъкления хълм, та до широките стълби. Устремил се старецът по стълбите към внука си. Ех, че била радост, като прегърнал дядото внука си. Прегърнал го, стиснал го, като че никога не ще го пусне. А Марун и Лютиша слушали всичко — през облака се чувало как ридаят гърдите на стареца и момчето от голямо щастие.