Тогава старецът хванал внука си за ръката и го повел по стълбите до вратата на двореца. С лявата ръка го водел, а с дясната почукал на вратата.
И да видиш ти чудо! Тозчас вратите се отворили широко, целият блясък на двореца се отворил, а поканените и благородни гости посрещнали в двореца дядо Вест и внука му Потех.
Посрещнали ги, протегнали им ръце и ги въвели в двореца.
Марун и Лютиша видели още как минават край прозорците и къде ги настаняват на трапезата — пръв между първите дядо Вест, а до него Потех, там златното момче Сварожич поздравявало гостите със златна чаша.
Ужас обхванал Лютиша и Марун, като се намерили сами пред тази страхотия.
— Да слизаме, брате, на нашето сечище — пошепнал Марун. Обърнали се и слезли. Объркани от толкова чудесии, дошли на сечището и вече никога не могли да намерят в планината онзи път, нито билото.
Така било и така станало.
Марун и Лютиша заживели на сечището. Заживели дълъг живот като харни момци и хора, отгледали добро коляно, синове и внуци. Всичкият имот се предавал от баща на син, а с това и свещеният огън, за да му се прибавя по цепеница всеки ден, та никога да не изгасне.
Така че Бесомар с право се бил уплашил от Потех. Защото, ако не бил загинал Потех, търсейки истината, нито бесовете щели да оставят Марун и Лютиша, нито на сечището щяло да има свещен огън и честит народ.
А така всичко свършило за срам на Бесомар и неговото войнство.
Когато онези два беса довлекли на Бесомар Потеховия кожух и на него третия им другар, който още не преставал да реве като смахнат, страшно се разгневил Бесомар, защото се досетил, че и тримата младежи са им се измъкнали. От голям яд наредил да подрежат рогата на онези трима беса, да ходят цял живот окастрени за посмешище на всекиго.
Но най-големият срам останал за Бесомар. Всеки ден кашлял от свещения огън, а в гората изобщо не смеел да излиза, да не би да срещне някое добро създание.
И така на Бесомар не му останало нищо освен празния кожух на Потех. Халал да му е, защото на Потех и без това не му трябва кожух в златния палат на Сварожич.