Стоян Керефейн
Как се ражда убиец
Казват, че баща ми е един от най-древните богове, които са стъпвали на тази земя. Други казват, че той е най-обикновен крадец, комарджия и мошеник. За съжаление, приятелю, дори аз нe знам кое е вярно кое не. Майка ми беше моредел, но се е върнала към доброто си начало и стана почти обикноевн елф. Тя ми е разказвала за баща ми, защото никога не съм го виждал. Млад, висок и строен е бил той. Помолил за подслон в гората и там се запознал с майка. Една нощ прекарана заедно — и аз съм резултата. Роден съм с черна коса и черни очи — нещо не до там характерно за елфите от моята гора — за това са ма кръстили Шадоу, но аз предпочитам съкратеното Шейд. Детството си прекарах в непрестанни лудории и пакости. Какво ли не правих, приятелю — крадях герданите на нимфите, поливах с вода крилете на фейте и те падаха на земята като камъчета, свивах лешниците от дриядените дъбове. Смееш се, приятелю и с право — беше смешно, но заради тези шеги не веднъж дървото е играло по моя гръб. Но, в името на боговете си заслужаваше. Харесва ли ти моята история, другарю? Искаш да чуеш какво правя тук? Защо съм напуснал гората? С какво си изкарвам прехраната? Аз съм лъжец и разказвач, мошеник и любовник, беглец и наемен убиец. Нещо се стресна? Недей. Ти си плати за моя разказ и ще го получиш — успокой се не убивам кого да е. Но от къде всъщност започва моя разказ? Може би от гората. Да. Всичко винаги се свежда до…
Гората. Винаги съм обичал гората, нейната зеленина, свежест, прелест. Начина, по които птиците нижат своите песни през деня, тишината през нощта, когато самотен зов на някой вълк оттеква над отаржението на блестящата сребърна луна и ясното звездно небе в кристалното езеро на нимфите. Аз отрастнах в тази гора с нейните високи дъбове, нереално израстнали на стотици метри височина, дом на много елфи. Обичам гората и нейните живописни картини никога не биха ми омръзнали. Въпреки че гората също отвръщаше на чувствата ми, нейните обитатели не споделяха тази любов. И как може да бъде различно? Да видим ако вие търпите ден след ден, година след година в рамките на четвърт век щуротиите на едно полуелфче, на една опетнена кръв, дали бихте ги съдили. Но когато в чест на шесдесетия си рожден ден, когато по стандартите на моя хибриден род навлизах в юношеството си, обръснах главата на горския цар в съня му, чашата преля. Този път не ме биха, а направо ме изгониха, със забрана да се връщам в Сребролес за две столетия. Първо плаках, но като видях, че сълзите няма да помогнат този път, си взех сбогом с майка, нарамих един елфски лък и поех по стария път към планината, чиито сияни върхове много често съзерцавах от короната на царския дъб — най-високото дърво. Бях чувал какви ли не легенди за тази планина, но никой не се приближаваше до нея — дори Сребролес рязко прекъсваше в нейните поли и се превръщаше в недружелюбна борова гора без пътеки и светлина. Но аз поех натам. След няколко дни стигнах границата на дъбовете и вечния сумрак на Сребролес и навлязох в мрака на боровете. Не след дълго загубих всякаква представа къде се намирам — само лекия наклон нагоре ми служеше за ориентир. И тогава забелязах с изостреното си елфическо зрение движение сред клоните на дърветата. Веднага приготвих лъка си, въпреки че не знаех дали не ми се е привидяло. И отново — шумолене отляво и отдясно. Изпратих една стрела в мрака. Последва болезнено цвърчене. И тогава те скочиха срещу мен. Не знам какво бяха — за първи път виждах такива същества — имаха нокти и клюнове, но и еленови рога — друго не забелязах. След много години в една друга гора се запознах по-подробно с физиологията на хипогритите и мога да предположа, че именно техни родственици са ме нападнали, но тогава не разполагах с тази информация, а дори и да разполагах надали щеше да промени нещо. Важното беше, че още първия удар от орльовия клюн изби лъка от ръцете ми. Веднага побягнах, като торбата с провизиите ми ми се закачи за един клон и се изхлузи от рамото ми. До ден днешен не знам, защо не ме подгониха. Ако го бяха направили, сега нямаше да ви разказвам тази история, а щях да съм тор за някоя тревичка да речем. Но факта е, че ме оставиха на мира. Не че беше кой знае каква утеха. Представете си ме — току що навършил шестдесет, едва отделил се от полите на майка си, без оръжие, без храна, в една мрачна, недружелюбна гора. Може да кажете, че сам си докарал бедата — никой не ме е карал да идвам в това забравено и от боговете място. Прави сте — така е. От сегашна гледна точка предполагам, че е било съдба да дойда тук. Но както и да е. Продължих да се скитам нагоре, защото доло ме чакаха ужасните чудовища. Сам, плачещ и до смърт уплашен. И тогава пред мен блестна светлина. Излязох на поляна, а отсрещния и край свършваше пред отвестна скала.Никога не съм си представял, че една планина може да бъде изцяло отвестна и съставена само от скала. Но тази беше именно такава — стотици метри нагоре равен камък. Тръгнах няляво до стената. Поне светлината ме успокояваше. След два часа стигнах до пропаст — отсрещния край се намираше над бездна на разтояние, коетонямаше как да премина. Отдясно — отвестна скала, отляво — мрачна гора, отпред — бездна, чиито дъно не се виждаше, зад мен — слънчевата поляна. Обърнах се и поех обратно. След четири — пет часа стигнах да друга пропаст, но все едно бях пред първата: отляво — отвестна скала, отдясно — мрачна гора, пред мен бездънна пропаст, зад мен — тучна трева. Слънцето вече се скриваше. Седнах на земята гладен и изтощен и се разплаках отново. Неусетно заспах. Сънувах странен сън. Как се катеря, как някой повтаря: