„Шейд, ела при нас“„Шейд, чакаме те“ Сепнат се събудих и останових, че вече се разсъмва. Кога беше минала нощта? Сякаш времето течеше различно и проклетата омагьосана гора, защото в шестдесет годишния ми ум тя не можеше да бъде нещо друго, е виновна за всичко. Започнах да удрям безсилно с юмруци по отвесната студена скала. И тогава забелязах удобни места за хващане. Загледах се нагоре и видях нещо като площадка. Свих рамене и почнах да се изкачвам. Обзе ме странно чувство — като при съня ми. След един час изкачване, което не знам как успях да извърша, стигнах до площадката. Пред мен се откри гърлото на пещера. Побиха ме тръпки, но вече бях стигнал до тук — какво можех да направя? Да се върна и да бъда разкъсан от онези същества? Или да влезна? Естествено препочетох да умра бързо и болезнено от ноктите и клюновете, отколкото да влеза в недрата на една прокълната планина. Понечих да слезна, когато отново чух шепот в главата си: „Шейд, ела при нас“ Озадачен, без да подозирам какво правя, влязох в пещерата. Странното чувство се върна. С всяка крачка в мрака то ставаше все по силно. Скоро осъзнах, че това е едва сдържано нетърпение и радост. Но най-определно не бяха МОИТЕ нетърпение и радост. След около километър надолу привикнах с тъмнината и разбрах, че дори е леко светло — пред мен нещо мъжделееше. Различих нещо като широка арка. Като преминах през нея се отзовах в огромна пещера, чиито свод се губеше някъде горе в мрака. Фосфорициращи мъхове се бяха загнездили в стените и хвърляха леката си зеленикава светлина. А в центъра имаше пиедестал. Доближих се уплашен. Чуждото чувство на нетърпение стана почти болезнено в главата ми. На пиедестала се намираха две черни ками с неправилна форма. Изглеждаха страшно неудобни за ползване и сякаш поглъщаха светлината — точните им очертания непрекъснато се меняха. „Шейд, вземи ни!“ Без да се замислям посегнах и вдигнах двете ками. Невероятно чувство на чужда еуфория избухна в главата ми. Пред очите ми преминаха светкавични образи: ковашки чук и пещ,…огън горещ като слънцето,….закалени в сърцето на звезда,….кръв….кръв ангелска и демонска…кръв сладка, тъй сладка,……..кръв божия — пием божия кръв…….баща……..брадато джудже с мургава кожа, зли очи и лукава усмивка,……..още кръв…..на елфи, хора, джуджета, на всички живи твари,битки и кръв………същото дждудже,татко,ни носи…….поставя ни на пиедестал…..изсмива се и си тръгва,…очите му горящи от злоба……хилядолетия самота, ах каква самота…..и жажда……жажда за кръв…..самота, мрак и жажда…..млад полуелф, Избраният, задрямал под пещерата,…същия полуелф се изкачва,…той идва,…той ни зима,…РАДОСТ… Шокиран изпуснах камите и припаднах. Когато се светсих те отново бяха в ръцете ми. На пиедестала имаше и две черни ножници, върху които бяха лежаха камите преди да ги взема. Прибрах камите в ножниците и си ги сложих около кръста. В мига в които вдигнах ножниците пиедестала проскърца и зад мен се чу грохот — входът беше затрупан. Обзе ме паника. Какво трябваше да направя? А и непрекъснатата радост в главата ми ме объркваше още повече. Обиколих цялата пещера, но друг изход нямаше. Сгуших се в единия ъгъл и се разплаках за пореден път. Тогава събрах всичката си сила и през хлиповете си се зарекох, че ако все пак се измъкна по някакъв начин, никога повече не ще плача. До сега винаги съм спазвал този обет. Не знам колко време съм лежал в ъгъла. Но постепенно един звук започна да се откроява, да изпъквадори над еуфорията в главата ми. Лек ромон. Шумеж на вода. Сепнах се и доближих глава до стената. От другата страна съвсем ясно се чуваше течаща вода. Потропах по стената и ръката ми потъна сред мъховете. Малко ми трябваше да осатновя, че на това място стена няма, а само мъхове. Не че беше голяма разлика — колкото и да бяха меки, ръката ми потъваше все по-дълбоко и докосваше нови и нови мъховев. Сякаш продължаваха вечно. „Шейд, нахрани ни“ Пак този шепот. Вгледах се в камите.