— Какво сте вие по дяволите?
„Дяволи, дяволи, хаха, близо, но не съвсем“ — избухна лудешки смях в главата ми.
Нямах избор. Прободох пръста си и капнах няколко капки кръв върху всяка от тях. Кръвта сякаш беше всмукана в желязото.
„Да, Шейд, сега мъховете“
Хванах здраво камите и ги заврях в мъховете. Ефекта беше ужасяващ. Мъховете веднага почнаха да се спъружват и да изсъхват. Съвсем скоро пред мен се разкри малък проход, точно колкото да пропълзя. Напъхах се вътре и залазих на четири крака. Скоро стигнах до малка пещера с вирче, водата от което се изливаше през някаква дупка. Светещи мъхове имаше и тук.
„Във водата, Шейд, във водата. Скачай!“
Имах ли избор? Поех дълбоко въздух и скочих във вирчето. Течението ме понесе към дупката. Светлината изчезна, когато потънах. Дробовете ми почнаха да горят. Течението ставаше все по-силно. Последното нещо, което помня беше сблъсък и болка. Изгубих въздух и съзнание. Отново не знам как оцелях — изглежда съм любимец на съдбата. Но се свестих на една полянка в някаква гора, край реката. Досетих се, че това е гората от другата страна на планината. Изправих се бавно, много бавно. Всичко ме полеше.
„Браво, Шейд, върна ни дневната светлина“ — чувство на триумф ме изпълни — „Сега трябва да се нахраним“. Вече знаех с какво се хранят камите, но за сега трябваше да се задоволят със заешка кръв, защото и моят глад се върна с пълна сила. Въздъхнах и навлязох в гората…