Брайън Олдис
Как се става войник
Сержант Тейлър лежеше в болничното легло и сънуваше.
Той беше полковник. Бе наследил чина от баща си и от бащата на баща си. Първата нощ в живота си беше пролежал в блатата на Ас-А-Мерекас. Тъй като водните варани и алигаторите не го бяха изяли, можа да получи военно възпитание, подобаващо на фамилното му положение. Юношеството му премина край парадните плацове. Всички жени, които в детските му години се грижеха за него, бяха мъжкарани с лица като армейски ботуши. Все някой ден сочният плод на успеха щеше да бъде негов.
През тази година от войната казармите на полковника бяха под земята. В офицерската столова се веселеше Специалното поделение. Помещението беше претъпкано с отрупани с храна и вино дълги маси на дървени магарета, с войници и с поканени да присъстват жени. Въпреки спартанския вид на столовата атмосферата беше празнична — с тази особено трескава празничност, създавана от мъже, чието мото е старото: „Яж, пий и се весели, защото утре ще умрем“.
Полковникът ядеше и пиеше, но все още не се бе развеселил. Макар че се радваше, като гледаше как хората му гуляят, не споделяше тяхното веселие. Още помнеше онова, което те бяха забравили: че всеки момент може да бъде обявена тревога. И тогава ще напуснат пиршеството, ще съберат екипировката си и ще тръгнат нагоре, за да се сблъскат с ония мрачни неща, с които трябваше да се сблъскат.
Всичко това беше част от професията на полковника, неговият живот. Той не роптаеше против нея, нито се боеше; усещаше само лек пристъп на нещо като сценична треска.
Лицата около него се бяха слели в петно. Сега той се вгледа в тях, като разсеяно премисляше колко души и кои точно да го придружат в акцията. Хвърли един поглед и към жените.
Принудени от войната, всички военни се бяха укрили под земята. Условията долу бяха сурови, но изобилните доставки на нови синтетични храни и напитки ги смекчаваха. След десетгодишна война планктоновото бренди придобиваше вкус на истинско — тъй като истинското вече не съществуваше. Не бяха синтетични само жените. Те бяха напуснали разрушените градове на повърхността заради относителната безопасност на подземните гарнизонни градчета. По тоя начин повечето бяха спасили живота си само за да загубят човешкия си облик. Сега те се биеха и крещяха на мъжете си, без да ги е грижа дали ще спечелят нещо от това.
Полковникът ги гледаше със състрадание и презрение. Която и страна да спечелеше войната, жените вече я бяха загубили.
После забеляза едно лице, което нито се смееше, нито викаше.
То беше на жената, която седеше на масата точно срещу него. Тя слушаше един почервенял ефрейтор със замъглени очи, чиято тежка ръка лежеше на раменете й, докато той редеше някаква несвързана печална история. Мери, помисли си полковникът, името и трябва да е просто и мило като Мери.
Лицето й беше съвсем обикновено, като се изключи, че не носеше белезите на порочност и вулгарност, тъй често срещани в тази възраст. Косата й бе светлокестенява, очите — едно огромно сивосиньо. Устните не бяха тънки, при все че лицето й беше слабо.
Мери се извърна, видя, че полковникът я наблюдава и му се усмихна.
Миговете на откровение в човешкия живот винаги идват неочаквано. Полковникът беше обикновен воин, но когато Мери се усмихна, сякаш израсна. Той видя сам себе си — старец на двадесет и няколко години, подчинил всичко лично на военната машина. Това тъжно, красиво, обикновено лице му говореше за всичко, което той беше пропуснал, за всички по-красиви страни на живота, известни само на мъжа и жената, които са се опознали един друг чрез любовта.
То му каза дори повече. Каза му, че дори сега за него не е още прекалено късно. Лицето едновременно обещаваше и укоряваше.
Всичко туй мина през ума на полковника и нещо от него се отрази в очите му. Мери явно разгада изражението му.
— Можеш ли да се махнеш от него? — рече полковникът с нотка на молба в гласа.
Без да погледне войника, чиято ръка толкова тежко лежеше на раменете и, Мери отвърна. В общата врява беше невъзможно да се чуе какво каза. Като видя, че бледите й устни се движат, полковникът, изтерзан, че нищо не чува й викна да повтори изречението.
В този момент зави сирената.
Врявата се удвои. Военната полиция нахълта в столовата, като буташе и риташе пияните, за да ги вдигне на крака, и ги изтикваше извън вратата.
Полковникът се изправи. Наклони се през масата, докосна Мерината ръка и каза:
— Трябва пак да те видя и да говоря с теб. Ако остана жив, утре вечер ще бъда тук. Ще ме чакаш ли?
Бърза усмивка
— Ще бъда тук — рече тя.
Надеждата се пробуди в него. Любов, благодарност и всички скрити извори на неговата природа се вляха във вените му. После той закрачи към изхода.