Преди да слезе, той свери с пилота хронометъра си. Зазоряваше се и духаше хладен бриз. Големият грозд на централния звезден рой се търкаляше ниско в небето.
Докторът обиколи групата, раздавайки извити като бумеранг капсули, които лягаха плътно между езика и долните зъби.
— Не ги дъвчете, докато полковникът не ви даде знак — каза той. — И помнете, че не трябва да се тревожите за себе си. Стигнете до самолета и ние ще поемем грижата за останалото.
— Страхотни прощални слова — промърмори някой.
Докторът забърза обратно към самолета, който трябваше да отлети веднага, щом слезнат; Специалното поделение щеше да се срещне с друг самолет на друго място след края на акцията. Групата се оттегли в колона по един към дърветата; почти веднага тежки оръдия откриха огън.
— Дръжте си ниско главите. Стрелят по хвъркатото, не по нас — рече полковникът.
Неприятностите дойдоха по-рано, отколкото очакваха. Бликна стробоскопична светлина, нервното й мигане прехвръкваше в разчистената полоса и къпеше всичко по пътя си в бяло. В същото време шлемът на полковника забипка в знак, че радарът го е засякъл.
— Легни! — изрева той.
Когато изпълзяха в една падинка, въздухът се разцепи.
— Сега ще се разделим на пет групи — рече полковникът. — Първа и Втора — отляво, Четвърта и Пета — отдясно. След седемдесет секунди ще свирна; изяжте си хаповете и потегляйте. Хайде!
Двадесет души тръгнаха. Четирима останаха с полковника. Без да обръща внимание на пукотевицата, той следеше най-малката стрелка на хронометъра със свирка в лявата ръка. Както и очакваше, когато свирна, стрелбата вече бе утихнала. Той схруска капсулата си и стана, четиримата го последваха.
Втурнаха се към гората.
Бяха между дърветата. Останалите четири групи — също. Три от тях бяха за отвличане на вниманието. Само една — Четвърта — трябваше наистина да стигне до кръглата сграда по свой собствен маршрут.
Щом навлезнаха в гората, лекарството започна да действа. Леко замайване обхвана полковника, ушите му писнаха. Въпреки това дразнение в крайниците му се разля усещането за пълна хармония. Той започна да диша по-често, а след това и да мисли и да се движи по-бързо. Скоростта на метаболизма му се увеличаваше.
Тревогата го изпълни веднага, въпреки че бе инструктиран какво може да очаква. Тя дойде отвътре — самата му природа негодуваше и се намесваше със собствения си ритъм. Заедно с нея се появи и образът на Мери, сякаш с подчинението си на това лекарство полковникът по някакъв начин я оскверняваше. После образът и тревогата изчезнаха.
Сега той спринтираше, а неговите хора го следваха. Резнаха се в гъстия храсталак и оставиха полосата зад себе си. Отново лумна претърсващата светлина, която разхвърли мигането си между стволовете като объркваща шарка от проблясъци и сенки. Щом тя обхвана Трета група, полковникът откри огън.
Беше действал бързо, почти без да осъзнае, че стреля. Оръжията, които носеха, бяха със специално олекотени спусъци, за да отговарят на новото им темпо.
На изстрела му отговори истинска канонада, но попаденията бяха зад тях. Те се движеха по-бързо. Плъзгаха се чевръсто между стегоровите дървета. Светлината на утрото им позволи да се огледат наоколо. Отбраната, както Инструктажа бе предвидил, беше разредена. Тичаха, без да спират. Минаха покрай замаскирани коли, танкове, палатки, в някои от които имаше спящи мъже. Заобиколиха ги. Стреляха по всичко, което се движеше. Петдесетпроцентовото ускоряване на възприятията и движенията ги беше направило супермени.
В главата на полковника цареше абсолютно спокойствие. Той се движеше като смъртоносна машина. Образите и звуците идваха със свръхяснота. Той сякаш забелязваше движението, преди още да е започнало. Заобикаляше го свят, изтъкан от шум.
Чуваше бързите удари на сърцето си, чуваше дишането си и дишането на своите другари, чуваше триенето на крайниците им в дрехите. Чуваше пукота на клонките под краката си, слаби викове в гората, далечни изстрели — вероятно отбелязващи местонахождението на някоя от другите групи. Той сякаш чуваше всичко.
Изминаха първата миля за пет минути, втората — за по-малко от четири. От време на време полковникът хвърляше поглед към ръчния си компас, но изглежда някакво тайнствено чувство го водеше във вярната посока.
Когато неочакван залп от фланга уби един човек от групата, останалите продължиха, без да спират. Те като че ли никога нямаше да престанат да тичат. Втората миля беше лесна, по-голямата част от третата — също. Естествено, врагът беше подготвен за всяка евентуалност, но това не включваше шепа тичащи мъже. Идеята беше твърде смехотворна, за да бъде предвидена. Групата на полковника премина само защото това беше невъзможно.