Полковникът седеше на края на една дълга маса, близо до стената и пазеше съседния стол, докато помещението се изпълваше. Ушите му бучаха и го боляха от околния шум. Той уморено се оглеждаше наоколо за Мери.
След като мина половин час, усети първото бодване на опасението. Не знаеше истинското й име. Събитията през деня и важността на мисията бяха изтрили спомена за лицето й. Тя се бе усмихнала, да. Изглеждаше съвсем обикновена, да. Но полковникът не знаеше за нея нищо освен надеждата, която бе събудила у него.
Мина час, а съседният стол все още беше празен. Той седеше и седеше, потопен в шум. Вероятно тя беше някъде с пияния, който вчера и прегръщаше с една ръка. Бум, бум, бум, продължаваше безсмислената врява, а столът до него оставаше празен.
Минаваше два през нощта. Помещението отново взе да се изпразва. Тогава изведнъж стана ясно: Мери нямаше да дойде. Тя никога няма да дойде. Той беше само войник; през целия му живот край него щеше да има един празен стол. Никаква Мери не ще дойде никога. При неговия начин на живот, Драллабския начин на живот, нямаше място за Мерита. Полковникът притисна лице в ръцете си, опитвайки се да се погребе в тия твърди длани.
Това беше сънят на сержант Тейлър и той го разбуди, плачещ, в болничното легло.
Плака, докато виковете на хората от съседните легла не го върнаха към действителността. После лежеше и се чудеше на съня си, без да забелязва болката в разкъсаните си тъпанчета.
Сънят беше чудна смесица от действителност и свръхреалност. Всяка подробност, свързана с нападението, беше акуратно възстановена. Точно по същия начин преди няколко часа бе водил хората си към успеха. Свръхактивните таблетки действаха в съня също като в реалния живот.
— Какво, по дяволите, сънуваше? — попита човекът от съседното легло. — Че някаква мадама ти е вързала тенекия или нещо друго?
Като видя, че устните му се движат, сержант Тейлър кимна леко. Е, те си казаха, че може да има странични ефекти. Може би в момента някой вече измисля лекарство, от което да ти израснат нови тъпанчета…
Само по две подробности неговият сън превъзхождаше действителността.
Той никога не беше търсил съзнателно някоя Мери. Въпреки това властта на съня бе такава, че той знаеше — през целия си живот, при всичкото си кухо подчинение, при всичкия си празен разврат, нещото, което бе търсил, бе една Мери. Знаеше и че сънят вярно е предсказал: в условията на тази война за него никога нямаше да има Мери. Имаше жени, но не и жени като Мери.
Другата подробност допълваше първата…
— Както пищеше, май беше горе? Пак си играеше на войници, а? — предположи оня от съседното легло.
Сержант Тейлър се усмихна безсмислено и кимна на движещите се устни. Сега се намираше в свой собствен свят; и този свят му се нравеше. Да, втората подробност допълваше първата. В съня си той се беше самопроизвел полковник. Това може би беше самовъзвеличаване на сън, но по-вероятно беше да е нещо по-дълбоко — друго късче предзнаменование, съвпадащо с първото.
Сержант Тейлър беше войник. Беше войник още от раждането си, но сега го осъзна изцяло. Това го правеше войник и половина. Мери беше по-нежната, неосъществената страна на живота, страната с празния стол; сега тя бе безвъзвратно изгубена, така че той можеше да става единствено по-твърд, по-упорит, по-мрачен, по-безчувствен. Изглежда от него щеше да се получи великолепен войник.
Без любов — но с куп звездички по пагоните!
Сега сержант Тейлър видя всичко ясно като слънчев лъч. Добре стана, че сънят разпръсна сантименталността му. Той се затресе от смях така, че човекът от съседното легло отново се облещи насреща му.
Ония сигурно ще успеят да измислят някои наистина чудати задачи за човек, който е глух като пън…