— На онова място в пространството, където открихме роботите двойници, имаше една планета, която гъмжеше от какви ли не чудеса на техниката. Тя пък била погубена от ругатня. Може би все още знаете какво означава ругатня? Там имало един блестящ учен, нещо като вас, който автоматизирал цялата планета. На всеки жив човек дал машина, която се управлявала от специален център. Но веднъж в яда си той прошепнал на центъра: „Остава още да се качите на главите ни!“ И тежките механизми, които не притежавали ни най-малко чувство за хумор, наистина постъпили така с обитателите на планетата. Намерихме ги затрупани от собствените им машини, погубени от собствената им логика. Не се осмелявам да повторя думите на оня изобретател, драги господине… — добави с усмивка той и си изтри потта. Стори ми се, че по-скоро му пречим в неговите последни мигове. Затова не възразих, когато жена ми ме изгони от помещението.
Края на историята научих от нея.
— Ние искаме да разберем нещо съвсем просто — казала му тихичко тя. — Кога в живота ви се е сторило, че можете да умрете?
— Когато бях щастлив.
— А кога сте били „щастлив“?
Той помислил малко. Явно не можел да се сети веднага.
— Когато на петнадесет години за първи път целунах момиче…
— А после?
— После, когато по време на отпуск със собствените си ръце направих във вилата ни огнище…
Жена ми не знаеше какво е това „огнище“, но продължила да го разпитва.
— После, когато при втората си експедиция поправих регулатора на запалването в гравитационното поле на черната звезда… — добавил той. И нищо повече не си спомнил.
— Започвам да разбирам вашето „щастие“ — казала жена ми. — Всъщност то е любов и творчество. Или и двете заедно. Вие сте го изпитали три пъти в живота си. А ние винаги живеем така. Създаваме нови механизми, предмети и произведения на изкуството и всякога по двама души, рамо до рамо, такъв е целият ни живот. Затова вече не познаваме понятието „щастие“. Ние сме изпълнени с него. А в крайна сметка това е и ваша заслуга. Вие сте ни подготвили този живот. Можете да бъдете с нас…
И тя му подала електродите на апарата ни. Но той поклатил глава и за пръв път изглеждало, че вече не се страхува.
— На мене ми стига моето огнище — промълвил той. — Сега искам нещо друго.
И умрял. Без апарата. Спокоен и примирен, като всички хора в нашата епоха.
Забележка:
Изглежда, капитанът най-сетне е разбрал, че е изчерпал докрай творческите си възможности, че животът му не може да продължава вечно дори в най-висшата си форма и че смъртта е само сливане с материята и освобождаване от бремето на изключителното. Това личи от последното му изречение: „Сега искам нещо друго.“ Искал е нещо по-различно от това, което е имал през живота си. Смъртта. Аз често си спомням за него и много добре го разбирам.
Особено сега, когато жена ми ме напусна и трябва да работя с механик, който е отчайващо несръчен. И до днес не разбирам защо се стигна до раздяла. И съм нещастен.