Легендата беше една от стотиците хиляди измислици, с които сталинските времена пълнеха ушите и мозъците на хората.
Та за какво разстрелваше полковник Гаранин? За какво убиваше? „За контрареволюционна агитация“ — така се наричаше един от разделите на гаранинските заповеди. Излишно е да обяснявам какво представляваше „контрареволюционната агитация“ през 1937-година. Похвалиш някой руски роман, излязъл зад граница — десет години „аса“2. Кажеш, че опашките за течен сапун са прекалено големи — пет години „аса“. И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
В лагерите това степенуване — пет, десет, петнадесет — го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка — и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин — също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите“, на „певците“ и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа“ — пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело“ изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие. Към смъртта водеха протоколите на „тройките“ — известното учреждение през Сталинските години.
И макар че тогава още не съществуваха перфокарти, лагерните статистици се опитваха да си облекчат труда, като създаваха „формуляри“ с особени знаци, „формулярите“ със синя ивица по диагонал бяха за „личните дела“ на „троцкистите“. Зелените (или лилави?) ивици бяха за рецидивистите — естествено, за политическите рецидивисти. Отчетността си е отчетност. Не можеш да залееш формуляра на всеки със собствената му кръв.
За какво друго разстрелваха? „За оскърбление на лагерния конвой“. Какво ще рече това? Тук ставаше дума за словесна обида, за недостатъчно почтителен отговор, за всякакво „обаждане“ в отговор на побоите, ударите, подбутванията. Всеки прекалено свободен жест на затворника по време на разговор с конвоя се тълкуваше като „нападение срещу конвоя“…
„За отказ от работа“. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона“. Бланките за тези актове се печатаха на стъклограф, в по-богатите мини дори ги поръчваха в печатници — оставаше само да се впишат името и данните: година на раждане, по кой член, присъда…
След третия отказ — разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило — нали заради него бяха измислени лагерите, — че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа. Десетникът ще се подпише за „единица“, за „трудова единица“ и производството ще даде „своя акцепт“. И си спасен. Спасен за днес от разстрел. Можеш изобщо да не работиш, а и не си в състояние да работиш. Трябва само да издържиш мъчението на този ден. Ще свършиш съвсем малко работа, но няма да си „отказвач“. Не могат да те разстрелят. Разправят, че началството нямало такива „права“. Не знам дали са имали такова „право“, но много пъти, години наред, застанал на портала на лагера при провеждането на работа, се борех със себе си, за да не откажа да работя.
„За кражба на метал“. Всеки, у когото намираха „метал“, биваше разстрелван. По-късно започнаха да им щадят живота, даваха им само допълнителна присъда: пет, десет години. Много самороден метал мина през ръцете ми — мината „Партизанин“ беше извънредно „самородна“, — но златото не будеше у мен никакво чувство освен огромно отвращение. Човек трябваше да умее да вижда късчетата злато, да се учи да ги различава от камъка. Опитните работници учеха на това важно нещо новаците — да не хвърлят златото в количките, за да не крещи надзирателят: „Ей, заплеси! Пак сте пратили самороден метал за промиване.“ За намерените късчета злато затворниците получаваха премия — по рубла на грам, като се броеше от петдесет и един грам нагоре. В забоя няма теглилки. Дали намереното от теб късче е четиридесет или шестдесет грама — това го решаваше само надзирателят. Ние нямахме достъп до по-висшестоящи от бригадира. Намирал съм много късчета, които биваха „бракувани“, а за плащане бях предложен два пъти. Единият път късчето тежеше шестдесет грама, вторият — осемдесет. Естествено, на ръка не получих никакви пари. Дадоха ми само „стахановска“ карта за една десетдневка и щипка махорка от десятника, също и от бригадира. Сполай им и за това.