Започнаха отначало. Камшикът свистеше ниско над тревата и търсеше да удари нозете й, да я спъне или да я осакати. Хуба подскачаше ловко, като че танцуваше върху жарава, и дебнеше опасния кинжал. Сякаш усойница се опитваше да ухапе рис. Стискаше меча пред гърдите си и с всеки скок малко по малко приближаваше лявата ръка на юдата. Пресметна разстоянието точно и когато камшикът отново се вдигна, замахна светкавично и отряза дланта. Юдата потрепна по-скоро от изненада, отколкото от болка. Залитна лекичко и изсъска:
— За дива си твърде грозна, за вила — твърде млада... Коя си?
— Предай се — предложи Хуба.
— Искам да видя кръвта ти! — извика юдата и нападна, а девойката разбра, че играта е свършила.
Кинжалът се развъртя яростно пред лицето, пред гърдите, пред коленете й, като жило на стъпкан скорпион. Кристалният меч го посрещаше сигурно като броня, звънтеше и пръскаше червеникави пламъчета. А Хуба ясно виждаше изхода на глупавия двубой — усещаше, че юдата ще се умори до смърт и ще се предаде много преди тя да се е задъхала. Виждаха го и единайсетте свидетелки, защото се разшаваха неспокойно и зашушукаха — наговаряха се да обявят равенството. Зад гърба й се разнесоха възгласи: „Давай, моме! Дръж се!“ Беше забравила за мъжете. Уви, беше забравила и че един от тях знае повече, отколкото може да побере умът му...
— Убий я, Хубар!
Край. Сепна се и юдата успя да одраска рамото й. Изтегли кинжала, обагрен в гъста жълтеникава кръв, погледна го и прошепна:
— Кръвта ти е кехлибар. Ти си...
— Знам — въздъхна Хуба и отсече главата й.
После спря, без сама да разбира защо. Юдите бяха наскачали, бяха захвърлили оръжията си, бяха беззащитни. Можеше да ги избие за няколко мига, а някаква странна тъга възпираше ръката й. Втората глава на ранената им водачка се събуди и нададе протяжен, смразяващ вой. Сбръчканите клепачи се повдигнаха и в избледнелите очи под тях Хуба видя хилядолетия.
— Хубар значи Красива смърт — бавно заговори юдата на езика на черните пеперуди. — Познавах братята ти... Няма красива смърт...
— Не дойдох за вас — увери я Хуба. — Дългът ми е другаде. Ако напуснете планината, няма да ви убия.
— Само животът е красив, Хубар. А планината е жива. Тя е на живите. От какво я пазиш? Не можеш да вържеш ветровете... Събуди се, Хубар, и се огледай!
— Нямам време да се оглеждам. Нито да споря. Решавай бързо!
— Никоя смърт не е достатъчна, да оправдае още смърт. Ти си свършен, Хубар. Защо не ни оставиш? Планината е наш дом от векове. Не можем да си тръгнем.
— Това ли решаваш?
Юдата изпъна наранената си шия:
— Когато започнеш да умираш, ще ме разбереш. Сбогом, защитнико на земята...
— Сбогом, пазителко на изворите! — отвърна Хуба и стовари меча върху подложената шия.
После всичко приключи спокойно и подредено. Една след друга юдите пристъпваха към нея, коленичеха и протягаха вратове. Гледаха я в очите. А Хуба вдигаше меча с две ръце и милостиво, като опитен палач, отсичаше главите им...
...Гората умря заедно с юдите. Хуба осъмна в студена, корава и няма пустош, осеяна с оголени сухи стволове. Би трябвало да й хареса. А й се искаше да вие. Осъмна с трийсетина полупобъркани мъже. И още дванайсет — напълно луди. Мръсни, ожулени и брадясали, не можеха да повярват, че са се отървали от магията. Лазеха на четири крака, ломотеха несвързано и се търкаляха.
— Трябва да продължим, Яворе! — глухо заповяда тя. — Ти и аз. Ако някой от хората ти желае да ни последва, добре. Ако не, остави ги да се погрижат за тези... нещастници.
Явор беше запазил разсъдъка си. Поне дотолкова, че да се съгласи с неизбежното. Поговори нещо с хората си, увещава, заплашва, накрая се примири. Едва половината избраха да продължат.
5.
— Не! Неее! Неее...
— Съвземи се, Яворе! — нареждаше Хуба, макар че отчаянието давеше и нея.
Поне беше подготвена. Още докато се спускаха към долината, досами северните граници на планината, беше усетила едва доловимия мирис на кръв. Беше видяла и лешоядите. Беше вкусила тъпата болка от края на пътя си. Беше закъсняла.
Укрепеният лагер, където се събираха войските, сега беше грозно, димящо сечище. Неизстиналите тела на хора и коне подсказваха, че битката е свършила преди броени часове. Тук-там се влачеха и приритваха недоубити животни, но хора ранени нямаше. Тартарите не бяха оставили жив поне един, за да разкаже. Явор залиташе между все още кървящите трупове, пиян от безсилен гняв. Успяваше да разпознае някого от войводите, мяташе се в лепкавата кал и прегръщаше останките му, после дълго ридаеше без сълзи. Хуба не можеше да го утеши. А и не виждаше смисъл...