„Защо го изкопа? — обади се нещо подличко и присмехулно в душата й. — Ти самата си камък.“ Е, поне бе погубила част от времето си.
Полегна до ръба на плиткия ров. Ако можеше да заспи... Няма да усети нищо. Няма да мисли, нито да спори със себе си. И Явор ли беше очаквал смъртта си така тревожно?
„При човеците е различно — обясни й Хубар. — Те рядко осъзнават истински, че умират.“
„А ти осъзнаваш, така ли? — заяде се Хуба. — Е, и?“
„Знаеше, че ще умреш, от толкова време. Трябва да си готова.“
— Готова съм! Избих де кого срещнах! И гроба си изкопах! А ти имаше четиридесет дни, за да задушиш какавидата. Защо не ми помогна, Хубар? Защо не задуши Хуба?
Улови се, че крещи. Млъкна почти засрамено и удивено се огледа. Не беше свикнала с тъничкото си лъскаво тяло, студено и гладко като лед. Гранитът не беше черен, не, лъчите рисуваха по него цветни петна. Разпъна крилете си. Кехлибарените им жилки искряха. Вдигна ръце към слънцето. Ноктите й се обагриха в алено и заприличаха на скъпоценни рубинени капчици. „Толкова си хубава, Хубо! Най-после си хубава...“ Гърбицата я нямаше. Протегна се и плавно се завъртя. Новите й изострени сетива попиха наведнъж цялото пъстро сияние на планината, зелено, златисто, лазурно, дочуха многогласен шепот, грохот, напяване, вдъхнаха аромат на мащерка, здравец, пелин... Планината бе опияняващо жива.
— На какво се радваш? — попита я. — Не усещаш ли, че умира авлия?
Някъде откъм селото се издигна равният писък на гайда. Празнуваха. Пресметна и се досети — беше Голяма Богородица... Обичайно колеха тлъст овен, а после танцуваха дивашки край огньовете...
Прозрението я връхлетя така внезапно, че Хуба се олюля.
Прекрасната пеперуда, могъщият страж не бе нищо повече от жертвено агне. Убиваше и умираше не за планината, а за тях. Отново се люшна, от ярост. О, ако имаше само още един ден, щеше да ги избие всичките! Всичките жалки, крехки, противни човечета...
Хвърли се в изкопания гроб и се притисна към коравата пръст в ревнива любовна прегръдка:
— Ти си моя, моя, моя си! Аз съм най-силното ти дете. Защо ме убиваш, защо?
Галеше и целуваше отчаяно хладната скала, впиваше нокти в камъка, извиваше се и блъскаше криле. Сетне притихна.
Кристалният меч над главата й чертаеше разкривена кръстна сянка. Небето потъмняваше до теменужено. А по него бавно се плъзгаха розови облачета. Високо горе кръжеше сокол. Подранил оплаквач... В сройния хор на гората постепенно замлъкваше нежното птиче бърборене.
— Кажи ми поне... Кажи ми, че ти бях нужна, майчице...
Планината прие последното й дихание, без да отговори.
Октомври 2001 г.
Обратно към:
[
Йоан Владимир
][
СЛОВОТО
]
© Ангелина Иванова Илиева. Всички права запазени!
© 1999-2013,
Словото.
WEB програмиране - ©
Пламен Барух