— Как смееш да ме гледаш? — изгърмя пак странният му, дрезгав глас и Хуба сведе очи. После се надигна и без да го поглежда, му се поклони дълбоко три пъти.
— Ще пищиш ли, задето съм гол?
Гласът му кипеше от недоволство и девойката побърза да поклати глава. Под носа й тупна удушен овен, а гърмът се разнесе по-отблизо:
— Вечерята ми. Одери го и ми направи препаска. Дотогава да не си посмяла да ме зяпаш и да пищиш!
Говореше гладко човешкия език. Хуба кимна, а змеят се запъти с тежки крачки към пещерата си. Донесе й нож, ръждясала игла и връв, сетне отлетя нанякъде. Когато се върна, девойката вече беше одрала овена и търкаше с пясък и ситни камъчета кожата, за да я изчисти от кръвта. Змеят струпа пред пещерата купчина сухи дърва, долови учудването й и обясни:
— За огън. Да си изпечеш месото.
Хуба едва не се задави — знаеше, че огънят ще го измъчва. Досега никой не беше показвал такава загриженост към сирачето и жестът му я трогна, разтърси я дотам, че без да ще, се изпусна:
— Сполай ти, господарю Себул, ама не беше нужно. Мога да ям месото сурово като тебе...
Усети се и веднага прехапа език, но в жълтите очи, които се надвесиха над нея, нещо потрепна. Себул се наведе ниско и се вторачи в гърбицата й, а гласът му не бе гръм, а съскаща мълния:
— Колко си стара, жено?
— На седемнайсет лета съм, господарю — престори се, че не е разбрала Хуба.
— Не те питам кога си родена, а колко си стара! — настоя той и посегна да пипне подутината на гърба й.
Девойката се сви и изписка, сетне се престраши и се разпищя диво, докато го накара да се дръпне. И за да заглади грешката си, отряза парче овнешко, запали огън и го изпече. Изтърпя храбро болката от вида и топлината на пламъците — все пак беше израсла сред хора...
Преживяха мирно и кротко няколко дни. В най-сухия край на пещерата, досами входа, змеят сам й приготви ложе от дебел мъх — Хуба чак се просълзи от благодарност. По изгрев отлиташе, по залез се връщаше и донасяше козел, овен или сърна за себе си, кокошка или заек за Хуба. Двамата си споделяха кошмара на огъня, после той й позволи да яде месото сурово и това някак си ги сближи.
— Ти не си лош, господарю — призна му Хуба.
— И ти ми харесваш, жено — изповяда й Себул. — Вече не съм млад, видял съм хиляда двеста и три прераждания на слънцето, а не съм срещал добра жена като тебе. Не пищиш, мълчиш, не се търкаляш. Харесваш ми. Чудя се дали да не те задържа.
Хуба се сети, че сега е редно да попита какво е сторил с другите жени. Нищо, отговори, както се очакваше, змеят. Като се укротят и посвикнат с него, като свършат да пищят, да падат и да плачат, отнасял ги някъде, където си пожелаят. Никоя не пощяла да се върне в селото, не разбирал защо. Представа нямал и защо му ги пращат. Не може да спре да им задига овце и телета, нали все с нещо трябва да се храни. Тя иска ли да се върне в селото? Не, веднага отказа Хуба, достатъчно им беше слугувала. Размисли и добави, че всъщност не й се ходи никъде. Добре й е с него.
— Тогава ще останеш! — реши змеят.
— Благодаря, Себул...
От облекчение пропусна да го нарече „господарю“ и в жълтите ивички на очите му за втори път потрепна разум.
— Не помня да съм ти казвал името си...
Усилието да мисли го караше да мисли на глас. Хуба раззина уста и подбели очи — това правеше лицето й особено грозно и глупаво. Справи се. Необичайният за змей проблясък на ум в зениците му угасна и той продължи да разкъсва кротко със зъби и нокти вечерята си. А девойката се зарече да не допуска повече грешки. И още на другия ден не удържа на думата си...
Стана по пладне. Беше й непоносимо горещо, затова Хуба навлезе по-дълбоко в пещерата. Там беше тъмно като в рог и тя можеше да гледа спокойно, без да я парят очите. Поразрита нехайно купчините овчи кости, разкърши снага от приятния хлад и тогава го видя. Не можеше да не го забележи, защото кристалното острие искреше. Не можеше и да го подмине, защото с цялото си сърце закопня да го пипне. Погали го — беше прекрасен! По-студен от лед и по-твърд от елмаз. Обхвана дръжката му — легна в дланта й точно. Завъртя го и затрепери от възторг. По-лек от перце, по-остър от жило, по-чист от сълза. Скъпоценен...
— Мислех, че вече не се раждат черни пеперуди.
Чу зад гърба си познатото дрезгаво съскане и се вцепени от ужас. Съвзе се бързо, извърна се и запелтечи:
— Ам че то, господарю, таквоз... рекох да поразтребя... Пък то блести и лъщи... И аз... нали съм жена...
— Не съм ти господар. И ти не си жена.
Говореше бавно, а очите му бяха бистри и оцъклени — бе впрегнал всичките си сили да разсъждава:
— Цяла сутрин мислих кога съм ти казал името си. И си спомних. Не съм. Обаче ти го знаеш. Значи си го прочела на рамото ми. Значи...