— Никога вече няма да пипам меча ти! Обещавам! — увери го Хуба и в отчаянието си отново сбърка.
— Значи знаеш, че е меч — продължи неумолимо да мисли змеят. — И знаеш, понеже той беше на един като тебе. Един, дето изби много от братята ми, когато дойдохме в планината.
Хуба не издържа и се разплака:
— Недей, господарю Себул. Аз никого не съм убила. И на тебе нищо няма да сторя... Та аз съм само на седемнайсет...
— Плачеш — прошепна Себул. — Значи си добра. Значи си още какавида...
Свършено беше. Хуба видя как очите му потъмняха от свирепа злоба и стисна здраво кристалния меч. Вече знаеше, че той няма да я пощади. Себул изпъна рамене, разпери криле и отметна глава. Напълни гърдите си до болка с горещия въздух и извика високо, яростно, мощно, за да го чуе цялата планина:
— Ти не си човек! Ти си авлия! Ааав... лиии... яяяяя!
Ехото поде вика му и го разнесе, повтори го и го потрети, вдигна рояци ята, заблъска се по върховете, разтърси скалите, пробяга по скатовете, затрептя в клоните на старите ели. Планината го попи до последния тътен, недрата й се разтвориха и избълваха тъмен, зловещ гняв. Гняв и сляпа омраза. Пронизаха Хуба и свиха гнездо в окаменялото й сърце.
Още преди да секне могъщият вик, тя завъртя меча, плавно и сигурно, и отсече главата на Себул. Той беше натрапник. Не усети жал. Не усещаше друго освен страст да убива. Беше я разпознал. Беше я назовал. И сега стражът на планината имаше точно четиридесет дни, за да изпълни дълга си, преди да умре...
2.
— Малечък ми се видиш, момче. Как те викат?
— На седемнайсет съм вече — изпъчи се Хуба, за да поизправи гърбицата. — Хубен ми е името!
Страторът прихна, придружен от гръмкия смях на тримата войводи и кикота на цялата набрана войска. После вдигна ръка, огледа се грозно по поляната, за да въдвори ред, и отново впи проницателните си очички в девойката:
— Я, си признай, Хубенчо, кой те изпрати да го заместиш! Бачо ти или тейко ти?
— Бачо — храбро излъга Хуба и запристъпва от крак на крак за достоверност. — Оженихме го тая пролет, та...
Лъжата изтръгна нов пристъп на смях сред войниците. А някои замърмориха: „Така е то. Едни си гледат булките, пък други, дето сме по-прости...“
Колебанието на стратора й вдъхваше едва сдържан бяс, но тя знаеше, че няма право да го убие. Този човек бе роден в планината, не беше натрапник. Трябваше да си го напомня непрекъснато, а губеше търпение. И време. Беше похабила половината, за да се увери, че в планината няма други врагове, освен ония, дето вилнееха на север. Адовите изчадия — тартарите, както бе чула да ги наричат, докато се луташе от село на село. Вярно, на път за войнишкото сборище беше убила двама мъже. Единия заради коня му. Всъщност той сам си пукна, като видя меча й. Затова му взе и ножницата, за да скрие кристалното острие. От другия се сдоби с дълга желязна сабя, кожена ризница, мъжки дрехи и ботуши по мярка. Той беше стар воин и храбрец, опита да се сражава с нея...
— Хубавец си, Хубенчо, няма що! — изсумтя страторът. — И смелчага... Две оръжия си запасал, а си не видиш врабешкото вратле... То не е детска игра, не проумяваш ли? Обаче конят ти е добър... Ей, да не си го откраднал?
— Не съм — докачи се по момчешки Хуба. — Вранчо ми е другар от жребче. Ехее, колко съм го пасъл по моравите...
Можеше да излъже, каквото си иска. Не само птиците, всички животни в планината й бяха другари. Доверяваха й се като на себеподобна. Можеше да пристигне на сборището възседнала вълк или мечка, но едва ли щеше да се хареса на стратора. За жалост, беше й нужно доверието на човеците. Не биваше да се лута повече, трябваше й Водач.
— Вземи го, Благое — предложи единият от войводите. — Какъвто е черен и грозен, съвсем прилича на тартарин. Ще го острижем и ще го пратим за съгледвач...
— Няма да го стрижем! И такъв да го видят, ще се пръснат от смях! — довърши другият и нова вълна на кикот раздвижи поляната:
„Да го намажем със сажди и да му залепим мустаци. Котешки... Направо да го отъркаляме в катран... Гърбав е, ама не е куц. И отде да му дирим рога? А кой ти каза, че тартарите имат рога? Че как бе, брате, нали са от пъклото? Рога, опашка, едно-друго... Не знам за тях, ама тоя е толкова грозен, че може и да има! Чакай, чакай! Ами ако те са го пратили за съгледвач? Я, да проверим!“
Няколко чифта ръце се протегнаха едновременно към Хуба. Толкова бързо, че не й остана време да мисли. Първия, който я докосна, преметна през рамо. Заби коляно в корема на втория и нещастникът се струполи, без да изохка. Третия сграбчи през кръста, завъртя го над главата си и помете с него останалите. После се дръпна от бъркотията, изтегли сабята си и разбра, че е сглупила...