Мъжете се сгъстяваха около нея с оголени оръжия. Заразглежда лицата им — изкривени, ококорени, уплашени. Канеха се да я нападнат не толкова от гняв, колкото от страх. Потисна една въздишка и примижа — трябваше да пощади поне някого. Някой, който да я преведе през горите и проходите на север...
— Аз ще го взема!
Гласът на най-младия от войводите прозвуча неуверено и някак срамежливо — навярно рядко се осмеляваше да говори в присъствието на по-старите. И двамата го отрязаха незабавно:
— Не щем побойници във войската!
— Вади оръжие на своите! И не отбира от шега...
Младият мъж тръсна глава и се обърна към стратора:
— Ще го взема, Благое. Бърз е и силен, нищо че е недъгав... Бойци ми трябват, не шегобийци! А ти сам рече, че войната не е игра.
— Ти ще водиш първия отряд, Яворе, ти решаваш — сви рамене Благой. — И щом искаш да му береш греха, твоя воля...
Хуба веднага хареса този мъж, веднага щом чу, че той трябва да я отведе при врага. Приближи към него и каза високо:
— Води ме, човече... войводо! Води ме по-скоро при тартарите!
Простичката молба, неясно защо, накара мъжете наоколо да се затъркалят в тревата...
3.
Първият отряд от петдесет конници пое не на север, а на изток, по течението на реката — така било безопасно. Войводата не я изпускаше от очи. Ръмжеше навъсено, когато някой подвикнеше: „Ей, Врабешко вратле, я помогни да се изуя, че нещо гачели ми убива...“ Или: „Не посягай, Хубенчо, не си дорасъл да ядеш сърнешка плешка!“ Една вечер намери Хуба да се свива накрая на лагера, сграбчи я за рамото и я накара да приближи огньовете и да се включи в устройваните двубои със сабя. А когато девойката, без много усилие, тръшна противника си на пясъка и опря оръжието си в гърлото му, дълго подръпва мустаци и се усмихва загадъчно. Настоя Хуба да легне не при конете отсреща, а до най-буйния огън. Зави я с вълнената си наметка, погали с пръст гладката й буза и прошепна:
— Много си як, Хубене. Пъргав и жилав. Не съм виждал момче като тебе. Такова чисто и спретнато. И така да отмята глава, сякаш доскоро е имало плитки... Откак се спомина майка, сам съм отгледал две сестри. Все ми износваха дрехите, а едната върти сабя досущ като тебе... Знаят ли близките ти къде си?
— Сираче съм, войводо.
— Аха. Има наблизо един женски манастир. На път ни е...
— Няма да ме спреш, човече!
— Така си мислиш! Спи сега, спи...
Хуба не можеше и да мигне. Не й оставаше време да търси друг Водач. Изчака всички да заспят и тихо се изсули.
Повървя доста надолу по брега, докато намери къпинак. Там се съблече, откъсна седем бодила, взе меча си и нагази в реката. Не беше дълбоко — в средата на течението водата обливаше едва хълбоците й. Заби меча в мекото дъно и бавно и отчетливо започна да брои:
— Алем, тутом...
Първия и втория бодил заби в раменете си, докато покапе кръв. Кръвта й бе гъста и жълтеникава като мед... Отдолу се чу глухо клокочене, а около меча се извиха нанизи от мехурчета.
— Читем, твирем...
Третия и четвъртия притисна към петите си. Клокоченето се усили в бучене, водата се отдръпна, запени се и се завихри около тялото й.
— Вечем, шехтем — припя Хуба и набоде жестоко дланите си.
Водовъртежът я обгърна във фуния, реката затътна и потъмня. Девойката нарисува с последното трънче полукръг на челото си, изчака веждите й да се омокрят с кръв и я повика:
— Хош-ава!
Тътенът секна на мига, реката спря, сякаш замръзна, а повърхността й се изглади и заблестя като огледало. Хуба се наведе, за да й покаже по-добре лицето си:
— Аз съм стражът Хубар. Давам ти в жертва кръвта си. Помогни ми, дъще на планината!
Водата се надигна и леко заплиска по нея, за да отмие кехлибарените капчици...
На сутринта войводата мълчаливо пришпори коня си, без да напомни и с поглед за снощното й разобличаване. След час обаче спря и обяви, че те сега с Хубенчо ще свърнат за малко на юг, към манастира, за да осветят хоругвата. А нека останалите продължат по реката и чакат при Разделни мост. Хуба леко поглади драскотината на челото си.
Страшното бе не, че реката придойде посред лято, а че придойде изведнъж. Надигна се, погълна бреговете и понесе по избуялото течение коне и хора, изтръгнати дървета и дребен дивеч. „Благодаря ти, Хош-ава!“, прошепна Хуба, докато извличаше на стръмните северни склонове Водача си. Помогна му да се вкопчи в някакъв храст и заудря гърдите и гърба му, за да се изхрачи.
— Людете ми! — изкрещя той, когато успя да си поеме дъх.
— Не! — отказа Хуба.
Гледаха се свирепо няколко мига, а девойката осъзна, че той няма да продължи без войската си. Изсъска от яд и се хвърли във водата. Първо, разбира се, спаси Вранчо. А после — още трийсет и двама мъже и осемнайсет коня...