Скалите секваха рязко. Така, както рязко секваше и дъхът на всеки, погледнал в пропастта надолу. Хуба припълза до ръба, за да прецени височината — около стотина крачки до върховете на боровата гора, разстилаща се примамливо на север.
— Ще се спуснем! — предложи Хуба.
— Ще се върнем! — изрева някой.
— Ти си пръв! — прикова страхливеца Водачът й и никой повече не посмя да спори.
Събраха всички въжета, юзди, пояси и камшици. Навързаха ги и направиха примка. И както бе заповядал войводата, завързаха първо ревящия мъж. Десетина се наредиха по въжето и полекичка заспускаха другаря си. Човекът ревеше неистово, сетне притихна, накрая отдолу избликна възторженият му вик — беше стигнал земята. Издърпаха въжето и завързаха следващия...
Не беше чак толкова трудно, дори когато хората, придържащи въжето, намаляха. Трудно стана едва след като в клисурата горе останаха само Явор и Хуба.
— Сега си ти — нареди той.
— Не — сухо възрази Хуба. — Сега са конете. Дори да яздим по двама на кон, ще напредваме по-бързо, отколкото ако вървим пеш. А аз наистина бързам, Яворе.
— Ама как я мислиш, моме? Че то е добитък! Ще се дърпа, ще се мята... Само ще ги осакатим. И можем ли двамата да удържим кон?
— Не двамата, Яворе, аз ще ги спускам. А ти ще се преструваш, че ми помагаш.
Подсилиха въжето с още няколко кожени пояса. А девойката реши, че е редно да опита със собствения си кон. Помами Вранчо почти до ръба. Жребецът настръхна и затрепери.
— Моля те, Яворе — прошепна Хуба, — заповядай на ония долу да мируват. Нужна ми е тишина.
Той се надвеси над пропастта и извика на хората си, а Хуба започна нежно да гали жребеца. Сплете пръсти в гривата му и тихо запя на ухото му:
— На-ни на-ну, и-мен-ше-гор...
Конят спря да трепери, клепачите му се притвориха и след малко спеше дълбоко. Хуба го завърза за единия край на въжето, останалата част намота около кръста си. Вдигна Вранчо на ръце, вкопа нозе точно на ръба и полекичка, педя по педя, го заспуска надолу. В подножието на скалите бе гробна тишина. Не толкова заради заповедта на Явор, колкото от вцепеняващо изумление.
— Какво се блещите, бре! — подвикна им Хуба. — Събудете го и го развържете! И да не съм чула гък!
Не беше нужно да им се заканва — мъжете бяха изгубили дар-слово. Поеха и развързаха Вранчо, а девойката издърпа въжето и помами следващия кон. Явор гледаше, втрещен и бездиханен, как тя спуска един подир друг четири коня. За петия припряно се зае да й помага, докато го връзваше, прегърна я силно, за да я закрепи за ръба на пропастта, и тихичко се кискаше зад гърба й. На шестия вече припяваше гъгниво с нея старата детска песничка „Спи-заспи, конче“. Успяха да спуснат здрави и читави всичките деветнайсет. Хуба изтри чело и гласно благодари на въжето, че бе издържало...
Въжето — да, но не и Явор. Когато Хуба понечи да го завърже, той подскочи като опарен и отблъсна ръцете й. Продължаваше да се хили и да потръпва.
— Не съм те подценила, нали, Яворе? — уморено попита девойката.
— Дядо ми! — изхриптя той и се свлече. Гърчи се и се киска, докато по бузите му потекоха сълзи. Чак тогава се помъчи да говори отново. Езикът му не се подчиняваше.
— Овладей се, Яворе! — повиши глас Хуба.
— Дядо ми — повтори и повърна. Накрая изтри брадата си и вдигна очи към Хуба. Бяха разумни, но блестяха с ликуване. — Моят дядо все казваше, че някои гърбави люде имат нечовешка сила... Разказвал ми е... че гърбицата им не е гърбица. И че даже не са... не са... Каза ми едно старо предание... За пеперуди! Черните ангели...
Нямаше смисъл да отрича.
— Дядо ти е бил мъдър човек — прошепна и ласкаво се усмихна.
— Значи е вярно? — Той се сви и размаха ръце. — Нищо не съм казал, нищо!
— Не се измъчвай, Яворе, вече ме разпознаха. Затова бързам. Трябва да стигна при тартарите до две седмици. Да. Аз съм стражът Хубар. А тебе избрах за Водач.
Странни твари са тия човеци, отбеляза си наум Хуба, когато мъжът отведнъж спря да се свива и да трепери, изопна тялото си и изпъна рамене. В погледа му се сменяха нежност, обожание, гордост, гняв.
— Мамицата им варварска, а! — изрева и се метна към нея.
Притисна я диво и целуна челото й. После коленичи и целуна прашните й ботуши. Бързо омота края на въжето за една канара, сграбчи го и без да се връзва, кажи-речи презглава се хвърли в пропастта. А докато го гледаше как пропада надолу, Хуба се зачуди дали тъкмо сега Водачът й не е полудял...
4.
Гората се оказа най-омайното място, което беше виждала. Огромните борове растяха нарядко и в чудновата подредба. Около дебелите стволове се стелеше килим от сухи иглички, а земята бе удивително равна. Не се виждаше никакъв храст, нито камъче, никакви малки дръвчета, сякаш могъщи колони подпираха небето, а всичко друго е грижливо изметено. Тук-там над главите им прескачаха катерици и ги оглеждаха любопитно и някак насмешливо. По-нагоре се чуваше равното тракане на кълвачи. Но по земята нищо не припкаше, не пълзеше, не ровеше. Нито зайци, нито къртици, нито даже паяци. Следваха пъстрата плетеница от лъчи и сенки и мълчаха. Макар често да чуваха тихо бълбукане, не се натъкнаха нито на извор, нито на рекичка. Въздухът бе свеж и прохладен, но не усещаха и най-лек полъх на вятър. И клоните на дърветата не потрепваха, като че бяха изваяни. Сякаш невидима ръка ронеше от тях игличките. Мръкваше, а никой не смееше да спре и да запали огън сред гората. А и нямаше с какво. Над тях се сипеше дъжд от сухи игли, но нито една изсъхнала клонка. Яздеха все по-забързано и уплашено и чак когато се стъмни съвсем, намериха открита поляна.