Джон Уиндъм
Какавидите
1
Когато бях съвсем малък, понякога сънувах град — това бе необикновено, защото започна да ми се случва още преди да зная какво представлява един „град“. Но този град, скупчен върху извивката на голям син залив, изникваше в съзнанието ми. Виждах улиците с наредените по продължението им сгради; крайбрежния квартал, дори лодките в пристанището — наяве обаче аз не бях виждал нито море, нито лодки…
И сградите съвсем се различаваха от тези, които познавах. Движението по улиците бе необичайно — минаваха каруци, които не бяха теглени от коне, а понякога в небето се появяваха разни блестящи неща с формата на риби, които явно не бяха птици.
Най-често виждах това прекрасно място, когато там се зазоряваше; понякога обаче бе нощ и светлините, често прилични на искри, носени по водата или из въздуха, се проточваха като гирлянди от светулки покрай брега.
Това бе красиво, пленително място и веднъж, когато бях все още малък и не разбирах много неща, попитах голямата си сестра Мери къде може да се намира този чудесен град.
Тя поклати глава и ми каза, че няма такива места — че те вече не съществуват. Но може би — предположи тя — по някакви причини аз сънувах далечното минало? Сънищата били нещо странно, не се поддавали на обяснения, не било изключено да виждам част от света такъв, какъвто е бил някога — прекрасния свят, в който са живеели Древните, още преди Бог да изпрати Изпитанието.
След това обаче тя взе много усилено да ме предупреждава да не споменавам съня си на никого — другите хора, доколкото й било известно, не получавали такива образи в главите си нито докато спели, нито в будно състояние, затова щяло да бъде глупаво да им го разказвам.
Съветът й беше добър и за щастие аз бях достатъчно разумен, за да го приема. Нищо необичайно или необикновено не се изплъзваше от погледа на хората в нашия край, затова дори фактът, че съм левак, предизвикваше леко неодобрение. И така, на времето, както и няколко години по-късно, не казах никому за съня си — всъщност почти го забравих, защото колкото повече пораствах, толкова по-рядко ми се явяваше — докато накрая почти изчезна.
Но полученият съвет ми помогна. Иначе можеше да спомена за особеното разбирателство между мене и братовчедка ми Роузалинд, което несъмнено щеше да навлече и на двама ни голяма беда — ако някой случайно ми повярваше. Мисля, че тогава нито аз, нито тя обръщахме достатъчно внимание на това — бяхме предпазливи просто по навик. Аз поне не се чувствувах необикновен. Бях нормално момче, което растеше по нормален начин и възприемаше света около себе си такъв, какъвто е. И това продължи до деня, когато срещнах Соуфи. Но дори тогава различията не си проличаха веднага. Едва когато преценявам по-късно, мога да определя тази среща като деня, в който се зародиха първите ми малки съмнения.
Този ден, както често ми се случваше, бях излязъл сам. Трябва да съм бил почти десетгодишен. Най-близка по възраст до мене бе сестра ми Сара — пет години по-голяма, което означаваше, че повечето време играех самичък. Бях се спуснал на юг по коларския път, покрай няколко полета и когато стигнах високия насип, вървях доста дълго по него.
Насипът не представляваше загадка за мене — беше прекалено голям, за да мисля, че е направен от хората, а освен това не ми беше хрумвало да го свързвам с изумителните постижения на Древните, за които понякога слушах. Това бе просто „насипът“: започваше с широка кривина, устремила се после като опъната стрела към хълмовете в далечината — просто част от света, не по-необикновен от реката, небето или самите хълмове.
Често вървях по билото, но рядко проучвах по-отдалечената му част. По някакви причини смятах този край за чужд — не толкова враждебен, колкото извън моята територия. Бях открил обаче едно място, където дъждът, стичащ се по отдалечения склон на насипа, бе издълбал улей в пясъка. Ако човек седнеше в горния край и се отблъснеше силно, можеше да се понесе надолу доста бързо и накрая да прелети няколко стъпки във въздуха, докато се приземи върху купчината мек пясък в падината.
Сигурно бях ходил там поне половин дузина пъти и никога не бях виждал жива душа наоколо, но в този ден, тъкмо когато се изправях след третото спускане и се готвех за четвъртото, един глас каза: „Здравей!“.
Огледах се. Отначало не можех да определя откъде идва гласът, после погледът ми бе привлечен от разклащането на вейките по върховете на група храсти. Клоните се отместиха и между тях се показа едно лице. Беше дребничко, почерняло, заобиколено от тъмни къдри. На вид изглеждаше сериозно, но очите проблясваха. Известно време се гледахме, след това аз отвърнах: „Здравей!“.