4
Това бе времето, когато преминах от един безбурен период в период, когато непрекъснато се случваше нещо. Нямаше особен смисъл в това — искам да кажа, малко от нещата бяха свързани едно с друго. По-скоро сякаш бях навлязъл в някакъв активен цикъл — така, както настъпва промяна във времето.
Първият случай, струва ми се, беше срещата ми със Соуфи; следващият — когато чичо Ексъл научи за мене и братовчедка ми Роузалинд Мортън. Той — и имахме късмет, че това бе той, а не някой друг — случайно се натъкна на мене, когато разговарях с нея.
Сигурно двамата не бяхме споделяли това с никого от инстинкт за самосъхранение, защото не ни тревожеше някакво определено чувство за опаснест; а аз бях дотолкова спокоен, че когато чичо Ексъл ме завари зад една копа сено да разговарям — очевидно — със себе си, почти не направих усилие да се откъсна от разговора. Може да е стоял минута или повече, преди да забележа с крайчеца на окото си, че не съм сам, и да се обърна, за да видя кой е.
Чичо ми Ексъл беше висок, нито слаб, нито пълен, а набит, с вид на кален човек. Когато го наблюдавах как работи, си мислех, че обветрените му ръце и плещи имат някаква родствена връзка с изгладеното дърво на дръжките на инструментите, с които си служеше. Стоеше изправен както обикновено — пренесъл по-голямата тежест върху дебелата тояга, която използуваше, тъй като кракът му беше лошо наместен след счупването при пътуването по море. Гъстите му леко посивели вежди се бяха сближили, защото се бе понамръщил, но почернялото му набръчкано лице изглеждаше полудоволно, докато ме наблюдаваше.
— Е, Дейви, и с кого си бъбриш така усилено? С фея ли, с джудже ли, или със зайците? — попита той.
Поклатих глава. Той докуца по-наблизо и седна до мен, като задъвка една сламка от копата.
— Тъжно ли ти е сам?
— Не — отвърнах аз.
Той отново леко се намръщи.
— А няма ли да ти е по-приятно, ако си бъбриш с другите деца? — предложи той. — По-интересно, отколкото да седиш и да си говориш на глас?
Поколебах се, но понеже това беше чичо Ексъл — най-добрия ми приятел между възрастните, казах:
— Но аз точно това правех.
— Какво правеше? — попита той озадачен.
— Говорех си с едно дете.
Той се намръщи и изглеждаше все така озадачен.
— С кого?
— С Роузалинд — казах аз.
— Хъм… А пък аз не я видях — отбеляза той.
— О, тя не е тук. Тя си е в къщи — е, не точно в къщи, но наблизо — в тайната къщичка на едно дърво, която са построили братята й; това е любимото й място.
Отначало той не можеше да разбере какво казвам. Продължаваше да говори така, сякаш се надлъгвахме. Но след като известно време се мъчех да му обясня, той млъкна, наблюдаваше лицето ми, докато приказвах, и накрая видът му стана съвсем сериозен. Когато свърших, минута-две той не се обади, после попита:
— Това не е шега — истината ли ми казваш, Дейви? — и той ме погледна настойчиво и изпитателно.
— Да, чичо Ексъл, разбира се — уверих го аз.
— И не си го казвал на никого — съвсем на никого?
— Не. То е тайна — казах аз и той явно изпита облекчение.
Захвърли останалата част от сламката и издърпа друга от копата. След като замислено отхапа няколко късчета и ги изплю, отново ме погледна в очите.
— Дейви — каза той, — искам да ми обещаеш нещо.
— Да, чичо Ексъл?
— Виж какво — каза той, като говореше с много сериозен глас. — Искам да запазиш това в тайна. Искам да ми обещаеш, че никога, ама никога няма да кажеш на някой друг това, което току-що ми каза. Наистина никога. Много е важно; по-късно сам ще разбереш колко е важно. Не трябва да правиш нищо, от което някой да може да се досети за него. Обещаваш ли ми?
Строгият му тон ми направи много силно впечатление. Дотогава не го бях виждал да говори толкова разпалено. Когато дадох обещанието, усетих, че се заклевам за нещо много важно, което не мога да разбера. Докато говорех, той не откъсваше очи от мене и накрая кимна — доволен, че го правя искрено. Договорът скрепихме, като си стиснахме ръцете. После той каза:
— Най-добре е изобщо да забравиш за това.
Замислих се, но поклатих глава.
— Струва ми се, че не мога, чичо Ексъл. Няма как. Искам да кажа, не зависи от мене. Все едно да се опитвам да забравя… — спрях, неспособен да изразя това, което исках.
— Все едно да забравиш да говориш или да чуваш, така ли? — опита се да ми помогне той.
— Нещо такова, но е по-различно — признах си аз.
Той кимна и отново се замисли.
— Значи чуваш думите в главата си? — попита той.