— Не точно ги „чувам“, нито ги „виждам“ — казах аз. — Явяват се… някакви образи… а когато използуваш думи, те стават по-ясни и по-лесни за разбиране.
— Но не ти се налага да използуваш думи, не ти е необходимо да изказваш думите на висок глас, както току-що правеше?
— А, не… просто това помага разговорът да стане по-ясен.
— И също така помага нещата да станат доста по-опасни — и за двама ви. Искам да ми обещаеш още нещо: че никога вече няма да го правиш на висок глас.
— Добре, чичо Ексъл — съгласих се отново аз.
— Когато пораснеш, ще разбереш колко важно е това — каза ми той и след това започна да настоява да накарам Роузалинд да даде същите обещания. Не му казах нищо за останалите, защото и без това ми изглеждаше разтревожен, но реших и тях да накарам да обещаят същото. Накрая той отново ми протегна ръката си и ние още веднъж се заклехме тържествено да пазим всичко в тайна.
…Поставих въпроса на Роузалинд и останалите още същата вечер. Така се избистри едно чувство, което всички изпитвахме. Предполагам, че между нас нямаше някой — момче или момиче, — който по някое време да не се беше издавал един-два пъти и да не беше предизвиквал учудени, подозрителни погледи. Някои от тези погледи бяха достатъчно предупреждение за повечето от нас; точно такива погледи, които не проумявахме, но които ясно ни намекваха за неодобрение, почти граничещо с подозрение, ни бяха спасявали от беди. Помежду си ние не се бяхме споразумявали да се държим еднакво. Просто всеки самостоятелно беше възприел едно и също поведение — да пази тайна, за да не пострада. Сега обаче, поради настойчивото желание на чичо Ексъл да дам обещание, усещането за заплаха се усили. Бе все още неопределено, но вече по-доловимо. Освен това в опита си да им предам сериозното отношение на чичо Ексъл, аз сигурно бях събудил някакво притеснение, което всеки таеше в съзнанието си, защото никой не се противопостави. Дадоха обещанието с готовност, дори с желание, сякаш им тежеше товар, който на драго сърце искаха да споделят. Това беше първото, което извършихме като група; то направи от нас група, защото излязоха наяве отговорностите ни един към друг. То промени живота ни и беляза първата стъпка за общото ни самосъхранение, макар че тогава не всичко ни беше ясно. В момента много по-важно ни изглеждаше чувството, че взаимно споделяме…
После, почти като завършек на това лично засягащо ни събитие, се случи друго, което се отнасяше до всички: масово нашествие от страна на Оградата.
Както обикновено, нямаше подробно разработен план за действие. Някакво подобие на организация представляваше определянето на главни квартири в различните сектори. При обявяване на тревога, всички здрави телом мъже от областта бяха длъжни да се съберат в местната главна квартира, където се вземаше решение какво да се предприеме според местоположението и степента на случилото се нещастие. Това бе достатъчно добър метод за справяне с малки нападения, но само толкова. Като последствие, когато хората от Оградата си намериха водачи, които можеха да обмислят организирани нашествия, те не срещнаха съответно организирана система за отбрана, която да им попречи. Имаха възможност да настъпват в дълбочина на широк фронт, като помитаха малките групички на нашата милиция тук-таме и грабеха колкото си искат, без да срещат сериозна пречка; по този начин те проникнаха на двадесет и пет мили или повече в цивилизованата област.
По това време силите ни бяха малко по-добре разпределени, а съседните области се бяха подготвили да отблъснат и една по-широка атака и да се справят с фланговете й. И въоръжението на нашите мъже бе по-добро. Доста от тях имаха пушки, докато хората от Оградата разполагаха само с няколко на брой, които бяха откраднали, и разчитаха главно на лъковете си, ножовете и копията. Независимо от това, настъпиха така разгърнато, че бе трудно да се преборим с тях. Те се оправяха по-добре в гористите местности и се криеха по-хитро от обикновените човешки същества, затова успяха да напреднат с още петнадесет мили навътре, преди да ги задържим и да влезем в бой.
Всичко това не можеше да не вълнува едно момче. Тъй като хората от Оградата се бяха доближили на малко повече от седем мили до Уокнак, нашият двор беше станал едно от сборните места. Моят баща, когото улучиха със стрела в ръката още в началото на кампанията, помагаше да организират новите доброволци в групи. Няколко дни имаше голямо оживление и суетене, записваха и разпределяха мъжете, които накрая тръгваха с решителен вид, а жените от къщата ни им махаха за сбогом с кърпички.
Когато всички заминаха — включително и работниците от стопанството, — у нас през целия ден цареше обезпокоителна тишина. После забелязахме, че се връща един галопиращ ездач. Той се спря само за да ни каже, че се е водила голяма битка и след като взели в плен някои от водачите на хората от Оградата, те ударили на бяг. После ездачът препусна нататък, за да разнася добрата вест.