— Ела насам. Тук има много.
Тя се приближи — засмяна и развълнувана. Когато се наситихме да ловим скариди, седнахме на плоската скала, докато краката ни съхнеха на слънцето.
— Не са съвсем отвратителни, нали? — каза тя, загледана изпитателно в пръстите си.
— Изобщо не са отвратителни. Пред тях моите изглеждат грозни — казах й аз, без да си кривя душата. Тя се зарадва.
След няколко дни отново отидохме там. Докато ловяхме скаридите, бяхме оставили буркана на плоската скала до обувките си и старателно ходехме до него сегиз-тогиз с улова, без да забелязваме нищо наоколо, но изведнъж се чу:
— Хей, Дейвид, здравей!
Погледнах нагоре, усещайки, че до мен Соуфи направо се бе вцепенила.
Момчето, което викаше, стоеше на брега точно над скалата, където си бяхме оставили нещата. Познах го. Беше Алан — синът на ковача Джон Ървин, около две години по-голям от мене. Запазих самообладание.
— О, здравей, Алан — отвърнах му доста вяло. Прецапах до скалата и взех обувките на Соуфи. — Дръж! — извиках, и ги хвърлих към нея.
Тя хвана едната, другата падна във водата, но и нея улови.
— Какво правите? — попита Алан.
Казах му, че ловим скариди. Докато говорех, се качих на скалата сякаш между другото. Алан никога не ми се беше виждал симпатичен, дори в най-добрата си светлина, а сега пък съвсем не беше добре дошъл.
— Скаридите не струват. По-хубаво да търсите риба — изрече с презрение той.
И съсредоточи вниманието си върху Соуфи, която вървеше към брега, с обувките в ръце, на няколко ярда по-горе.
— А тази коя е? — поинтересува се той.
Не отговорих, докато не си обух обувките. Междувременно Соуфи беше изчезнала в храстите.
— Коя е тази? — повтори той. — Тя не е от… — и млъкна изведнъж. Вдигнах очи и видях, че той е втренчил поглед в нещо до мене. Обърнах се бързо. На плоския камък имаше все още неизсъхнала следа. Соуфи се бе опряла там, докато се бе протягала да сложи улова си в буркана. Отпечатъкът бе все още достатъчно мокър, за да си личат ясно шестте пръста. Ритнах буркана. Върху скалата се изсипа водопад от вода и съпротивляващи се скариди и заля следата, но аз изпитвах неприятното усещане, че белята вече е станала.
— Аха — каза Алан и в очите му се появи блясък, който не ми хареса. — Та коя е тази? — настояваше той.
— Моя приятелка — казах аз.
— А как се казва?
На този въпрос не отговорих.
— Е, и без друго скоро сам ще разбера — ухили се той.
— Не е твоя работа — му казах.
Той не обърна внимание на думите ми; беше се обърнал и стоеше загледан към мястото, където Соуфи изчезна в храстите.
Изтичах нагоре по скалата и се хвърлих върху му.
Алан беше по-едър от мене, но аз го нападнах внезапно и двамата се строполихме, преплели ръце и крака. За ръкопашния бой знаех само това, което бях научил от няколко кратки схватки. Гледах да го удрям и правех това с ярост. Целта ми беше да спечеля няколко минути, през което време Соуфи да се обуе и да се скрие; ако й осигурях малко преднина, той никога нямаше да я намери, както от опит знаех. Но той се опомни от изненадата, удари ме няколко пъти по главата и това ме накара да забравя за Соуфи и с нокти и зъби да се помъча да се отърва.
Търкаляхме се нагоре-надолу по ивицата трева. Продължавах да удрям и да се съпротивявам, но тежестта на тялото му започна да си казва думата. Той се чувствуваше все по-уверен в себе си, а аз — все по-безпомощен. И все пак бях постигнал известен успех: удържах го да не последва веднага Соуфи. Постепенно той надделя, след малко седна отгоре ми и ме забъхти с юмруци, а аз се извъртах. Ритах и се съпротивявах, но не ми оставаше да направя друго, освен да вдигна ръце, за да прикрия главата си. После той внезапно нададе уплашен вик, престана да удря и се отпусна отгоре ми. Изблъсках го, седнах и видях, че до нас стои Соуфи, сграбчила голям ръбест камък.
— Ударих го — каза с известно учудване, но гордо тя. — Мислиш ли, че е мъртъв?