Не ще и дума, ударила го беше. Алан лежеше неподвижно, лицето му беше пребледняло и кръвта струеше по страната му, но той все пак дишаше, затова явно не беше мъртъв.
— О, боже! — каза внезапно Соуфи и вече опомнила се, пусна камъка.
Погледнахме Алан, после се спогледахме. Мисля, че и двамата изпитахме импулсивно желание да направим нещо за него, но се бояхме.
„Никой не трябва да узнае. Никой!“, беше казала госпожа Уендър. А сега това момче беше узнало. И ние се страхувахме.
Изправих се. Протегнах ръка, улових ръката на Соуфи и я дръпнах.
— Хайде! — подканих я аз припряно…
…Джон Уендър изслуша разказа ни внимателно и търпеливо.
— Напълно ли сте убедени, че е видял? Да не би просто да е проявил любопитство, защото не познава Соуфи? — попита накрая той.
— Не — казах аз. — Видя следата, затова искаше да хване Соуфи.
Баща й бавно кимна.
— Ясно — рече той и аз се учудих, че го казва толкова спокойно.
После огледа изпитателно лицата ни. Очите на Соуфи се бяха разширили от смесица на уплаха и вълнение. Моите сигурно са били с възпалени клепачи и с мръсни засъхнали вадички по бузите. Джон Уендър обърна глава и впери поглед в жена си.
— Боя се, мила, че е дошло времето. Това е положението — каза той.
— О, Джони…
Лицето на госпожа Уендър беше бледо и измъчено.
— Съжалявам, Марти, но ти разбираш — това е. Знаехме, че ще се случи рано или късно. Слава богу, че стана, когато съм у дома. Колко време ти трябва, за да се приготвиш?
— Не много, Джони. Винаги съм държала всичко почти готово.
— Добре. Да започваме тогава.
Той стана, избиколи масата, отиде при нея, наведе се и я целуна. Очите й бяха плувнали в сълзи.
— О, мили Джони… Защо си толкова добър с мене, след като аз не ти донесох нищо друго, освен…
Той прекъсна думите й, като отново я целуна.
Известно време те се гледаха в очите, после безмълвно се обърнаха и погледнаха Соуфи.
Госпожа Уендър си възвърна обичайния вид. Чевръсто отиде до бюфета, извади храна и я постави на масата.
— Първо се измийте, мръсни деца — каза ни тя, — после изяжте всичко. До последна хапка.
Докато се миех, зададох въпроса, който често дотогава ми се бе искало да задам.
— Госпожа Уендър, ако работата е само в пръстите на Соуфи, не сте ли могли да ги отрежете, докато е била още бебе? Не мисля, че тогава е щяло да я боли много и така никой нямаше да научи.
— Щяха да останат белези, Дейвид, а видеха ли ги хората, щяха да разберат от какво са. А сега побързай да вечеряш — и тя веднага отиде в другата стая.
— Заминаваме — довери ми Соуфи след малко с уста, пълна с баница.
— Заминавате ли? — повторих неразбиращо аз.
Тя кимна.
— Мама казваше, че ще трябва да заминем, ако някой някога научи. Едва не заминахме, когато ти ме видя.
— Но… искаш да кажеш, тръгвате веднага? И никога няма да се върнете? — попитах объркан аз.
— Да, така ми се струва.
Бях гладен, но изведнъж ми се отяде. Седях и чоплех храната в чинията. Шумът от тътрене и блъскане из къщата придоби зловещ смисъл. На гърлото си усещах буца, която не можех да преглътна.
— А къде? — попитах с нещастен вид.
— Не зная. Но сигурно далече — отвърна тя.
Продължихме да седим. Соуфи бърбореше, докато се хранеше, а аз не можех да преглъщам заради буцата. Докъдето ми стигаше погледът, и отвъд, всичко ми се виждаше празно. Знаех, че нищо вече няма да изглежда същото. При тази мисъл потънах в отчаяние. И трябваше да положа големи усилия, за да сдържа сълзите си. Госпожа Уендър внесе множество торби и пакети, Наблюдавах тъжно как ги струпва до вратата и отново излиза. Господин Уендър се върна от двора и взе няколко от тях. Госпожа Уендър дойде и повика Соуфи в другата стая. Когато господин Уендър се появи за още пакети, последвах го навън.
Двата коня — Спот и Сенди — стояха изправени търпеливо, а на гърбовете им вече бяха завързани няколко вързопа. Изненадах се, че не виждам каруцата, и го казах на господин Уендър. Той поклати глава:
— Каруцата принуждава да се придържаш към коларския път, а с разпрегнати коне можеш да отидеш навсякъде.
Докато събирах смелост, наблюдавах го как завързва още пакети.
— Господин Уендър — казах, — а не мога ли и аз да дойда с вас?
Той се спря, обърна се и ме погледна. Известно време стояхме един срущу друг, после той бавно и с нежелание поклати отрицателно глава. Сигурно видя, че малко остава да заплача, защото сложи ръка на рамото ми и постоя така.
— Хайде, влез вътре, Дейви — каза той и ме поведе към къщата.
Госпожа Уендър се беше върнала във всекидневната, стоеше в средата на стаята и се оглеждаше, сякаш търсеше нещо забравено.