— Той иска да дойде с нас, Марти — каза господин Уендър.
Тя седна на едно столче и протегна ръце към мене. Приближих се, без да мога да промълвя нещо. Тя погледна над главата ми и каза:
— О, Джони! Баща му е ужасен. Толкова се боя за Дейви!
Застанал близо до нея, аз улавях мислите й. Те достигаха по-бързо от думите и се разбираха по-лесно. Знаех какво изпитва, как искрено й се иска да замина с тях, как без да се спира на причините, се тревожи от мисълта, че аз не мога и не бива да тръгвам с тях. Научих изцяло отговора, преди Джон Уендър да изкаже и първото изречение с обикновени думи.
— Разбирам те, Марти. Но аз се боя за Соуфи и за тебе. Ако ни хванат, ще ни обвинят освен в укриване, и в отвличане на дете…
— Ако ни отнемат Соуфи, нищо вече няма да има значение за мене, Джони.
— Не е само това, мила. Напуснем ли веднъж областта, те ще бъдат доволни, защото ще прехвърлят другаде отговорността и вече няма да ги занимаваме. Но ако Строрм изгуби момчето си, ще се вдигне вой и олелия навсякъде и аз се съмнявам, че тогава бихме се измъкнали. Ще бъде пълно с хайки, които ни търсят. Не можем да си позволим да увеличим риска за Соуфи, нали?
Известно време госпожа Уендър мълча. Усещах как намества причините в това, което вече й беше известно. След малко ме притисна по-силно до себе си.
— Нали добре разбираш всичко това, Дейвид? Ако дойдеш с нас, баща ти така ще се разсърди, че ще имаме много по-малка възможност да измъкнем успешно Соуфи. Аз искам да те вземем, но не бива да го правим — заради Соуфи. Моля те, приеми това храбро, Дейвид. Ти си единственият й приятел и можеш да й помогнеш, като бъдеш храбър. Ще бъдеш, нали?
Думите й бяха като неумело повторение. Мислите й бяха много по-ясни и от тях вече бях разбрал и приел неизбежното решение. Не знаех дали гласът няма да ми изневери, затова кимнах безмълвно и й позволих да ме прегърне така, както никога не бях прегръщан от майка си.
…Малко преди здрачаване свършиха със събирането на багажа. Когато всичко бе готово, господин Уендър ме повика настрана.
— Дейви — каза ми той като мъж на мъж, — зная колко обичаш Соуфи. Защити я като герой, но има още нещо, с което можеш да й помогнеш. Ще го направиш, нали?
— Да — отвърнах аз. — Какво е то?
— Виж сега… Когато заминем, не се връщай веднага в къщи. Ще останеш ли тук до утре сутринта? Така ще имаме повече време, за да се измъкнем. Ще го направиш ли?
— Да — казах аз без колебание.
Стиснахме си ръцете. Това ме накара да се почувствувам по-силен и по-сигурен — почти както първия ден, когато Соуфи си изкълчи глезена.
Когато се върнахме, Соуфи ми протегна ръката си, в която криеше нещо.
— Това е за тебе, Дейвид — каза тя и ми го подаде.
Погледнах го. Къдрица кестенява коса, привързана с парче жълта панделка. Все още се взирах в него, когато тя се хвърли на врата ми и ме целуна — беше по-скоро порив, отколкото замисъл. Баща й я взе на ръце и я качи високо върху товара на първия кон.
Госпожа Уендър също се наведе и ме целуна.
— Довиждане, скъпи Дейвид.
Тя погали нежно разранената ми буза с показалеца си:
— Никога няма да забравим… — каза тя, а очите й блестяха.
Потеглиха. Джон Уендър водеше конете, преметнал пушка през рамо, уловил с лявата си ръка ръката на жена си. Преди да влезат в гората, те се поспряха и се обърнаха да ми помахат. После продължиха. Последното, което видях, преди сумракът на дърветата да ги погълне, беше махащата за сбогом ръка на Соуфи.
…Когато стигнах до къщи, слънцето се издигаше високо и мъжете отдавна бяха излезли на полето. В двора нямаше хора, но на кола до портата бе вързано понито на инспектора и аз предположих, че баща ми си е у дома.
Надявах се, че се бях забавил достатъчно дълго. Прекарах лошо нощта. В началото сърцето ми бе изпълнено с решителност и твърдост, но независимо от намеренията ми с настъпването на мрака почувствувах слабост. Дотогава не бях спал другаде, освен в стаята си у дома. Там всичко ми беше познато, докато опустялата Уендърова къща ми изглеждаше изпълнена с необичайни шумове. Успях да намеря няколко свещи и ги запалих, стъкнах огъня и му добавих повечко дърва, което също допринесе мястото да изглежда не чак дотам самотно — но и това не беше кой знае какво. Странните шумове продължаваха и в къщата, и отвън.
Дълго време прекарах седнал на едно столче, облегнал гръб на стената, за да не може нищо да се доближи незабелязано. Неведнъж смелостта ме напускаше. Мъчително ми се искаше да избягам. С радост си мисля, че само моето обещание и мисълта за безопасността на Соуфи ме задържаха там; спомням си обаче също колко тъмно ми изглеждаше вън и как мракът ми се струваше изпълнен с шумове и движения.