Момичето се поколеба, но отмести още клоните. Видях, че е малко по-ниско от мене и може би по-малко на години. Беше облечено в червеникавокафяв дочен комбинезон и жълта риза. Кръстът, пришит отпред на комбинезона, бе от по-тъмнокафяв плат. Косата му бе вързана на две опашки с жълти панделки. Момичето постоя неподвижно няколко минути, сякаш не смееше да напусне прикритието на клоните, но любопитството му взе връх над предпазливостта и то пристъпи към мене.
Гледах го втренчено, защото ми бе напълно непознато. От време на време имаше събирания и празненства, на които идваха всички деца от околността, затова се изненадах, че срещам дете, което дотогава не бях виждал.
— Как се казваш? — попитах аз.
— Соуфи — отвърна ми момичето. — А ти?
— Дейвид. Къде живееш?
— Ей там — махна то неопределено с ръка към чуждата местност отвъд насипа.
Очите му се отместиха от мене и се спряха на пързалката в пясъка, по която се бях спускал.
— Приятно ли е? — попита момичето с жаден поглед.
Поколебах се за миг дали да го поканя, после казах:
— Да. Ела да опиташ.
То се подвоуми, като отново се загледа в мене. Изучава ме задълбочено минута-две, после изведнъж взе решение. Изкатери се отгоре на склона преди мене.
Понесе се по пързалката, а къдриците и панделките му се развяваха. Когато се спуснах долу, бе изгубило сериозния си вид, а очите му блестяха от вълнение.
— Хайде пак — каза то и тръгна запъхтяно нагоре по склона.
Нещастието се случи при третото спускане. Момичето седна и се отблъсна както преди. Наблюдавах как се носи надолу, докато спря в облак пясък. Кой знае как бе успяло да се приземи на няколко крачки вляво от обичайното място. Приготвих се да го последвам и го изчаквах да се отмести. Но то си стоеше.
— Побързай — нетърпеливо го подканих.
Момичето се опита да помръдне, после извика:
— Не мога. Боли.
Рискувах, спуснах се и спрях близо до него.
— Какво има? — попитах.
— Не мога да си извадя крака…
Лицето му бе изкривено. На очите му имаше сълзи.
Лявото му стъпало бе потънало в пясъка. Изгребах с ръце мекия пясък настрани. Обувката се бе заклещила в тесния процеп между два остри камъка. Опитах се да я измъкна, но дори не я помръднах.
— Не може ли да си извъртиш някак крака? — предложих аз.
То се опита, стиснало храбро устни.
— Не излиза.
— Да взема ли да го дръпна? — попитах.
— Не, не! Боли! — възпротиви се момичето.
Не знаех какво друго да направя. Очевидно затрудненото положение бе мъчително за момичето. Замислих се.
— Не мога да стигна възела, затова най-добре да разрежем връзките, за да измъкнеш крака си от обувката — реших аз.
— Не! — уплаши се то. — Не бива.
Каза го толкова решително, че ме озадачи. Ако си измъкнеше крака от обувката, можехме да освободим обувката, като я чукаме отстрани с камък, но момичето не бе съгласно и не виждах какво може да се направи. Лежеше по гръб на пясъка, а коляното на заклещения крак стърчеше във въздуха.
— Ох, толкова ме боли!
Вече не успяваше да сдържи сълзите си. Те потекоха по лицето му. Но дори тогава то не простена, само леко скимтеше като кученце.
— Налага ти се да свалиш обувката — казах му аз.
— Не! — отново се възпротиви то. — Не, не бива. Никога! Не бива.
В безизходица седнах до него. То улови ръката ми с двете си ръце и я стискаше здраво, докато плачеше. Явно бе, че болката в крака се усилва. Сигурно за пръв път в живота си трябваше да се справям с положение, което изисква решение. И аз го взех.
— Няма смисъл така. Трябва да свалиш обувката! — казах аз. — Ако не го направиш, предполагам, че ще останеш тук, докато умреш.
Момичето не се предаде веднага, но накрая се съгласи. Наблюдаваше ме с тревога, докато срязвах връзките. После каза:
— Дръпни се настрани! Не бива да гледаш.
Поколебах се, но тъй като детството е време, плътно запълнено с непонятни, макар и важни условности, аз се отдалечих на няколко ярда1 и застанах с гръб. Чух го, че задиша тежко. След това отново заплака. Обърнах се.
— Не мога — каза то, като ме гледаше боязливо през сълзи.
Тогава коленичих, за да видя как да му помогна.
— На никого не бива да казваш. Никога, съвсем никога! Обещай ми! — изрече то.
Обещах.
Соуфи бе храбро момиче. Само леко скимтеше.
Когато накрая съумях да освободя стъпалото й, видя ми се странно на вид — просто много изкълчено и подпухнало; тогава изобщо не забелязах, че има повече пръсти от обичайното…
Измъкнах обувката от цепнатината и я подадох на Соуфи. Но тя установи, че не може да я сложи на подутия крак. Нито пък можеше да стъпва на него. Помислих да я взема на гръб, но тя излезе по-тежка, отколкото предполагах и стана ясно, че няма да стигнем далече.