Предстоящата нощ ми се виждаше ужасяваща, но всъщност нищо не се случи. Нищо не се появи след шума, приличащ на прокрадващи се стъпки, след почукването също не последва нищо, такива бяха и шумовете от нещо, което се влачи. Не можех да им дам обяснение, но за щастие не видях и причинителите им, затова накрая усетих, че независимо от тях очите ми се затварят и аз се олюлявам на столчето. Събрах сили и се осмелих да се преместя — много предпазливо — до леглото. Претъркулих се по него и бях благодарен, че гърбът ми отново опира в стената. Известно време лежах, гледах свещите, хвърлящи неспокойни сенки в ъглите, и се чудех какво ще правя, когато догорят — и тогава, съвсем внезапно, те догоряха — а в следващия миг слънцето огря стаята…
В къщата на Уендърови бях намерил малко хляб, с който закусих, но докато стигнах до нас, отново огладнях. Можех обаче да изчакам с яденето. Възнамерявах най-напред да се прокрадна незабелязано в стаята си със слабата надежда, че може да не са открили отсъствието ми и че ще мога да се престоря, че просто съм се успал, но нямах късмет: Мери ме видя през кухненския прозорец, докато се промъквах през двора, и ме извика:
— Бързо идвай. Всички са хукнали да те търсят. Къде беше?
И после, без да дочака отговор, добави:
— Татко е побеснял. По-добре върви при него, преди да е станало по-лошо.
Баща ми и инспекторът се намираха в рядко използуваната доста официална стая в предната част на къщата. Явно бях пристигнал в критичен момент. Инспекторът изглеждаше почти както винаги, но баща ми беше като буреносен облак.
— Ела тук! — сопна ми се той веднага, щом се появих на прага.
С нежелание пристъпих напред.
— Къде беше? — настойчиво попита той. — Нямаше те цяла нощ. Къде ходи?
Не отговорих.
Той изстреля куп въпроси към мене и с всеки изминат миг се ядосваше все повече, защото не му отговарях.
— Стига толкова. Цупенето няма да ти помогне. Кое е това дете — това Осквернение, — с което си бил вчера следобед? — изкрещя ми той.
Отново не отговорих. Той ме гледаше свирепо. Никога не го бях виждал по-разгневен. Прилоша ми от страх.
Тогава се намеси инспекторът. С тих, обикновен глас, той ми каза:
— Ти знаеш, Дейвид, че да се укрие Осквернение… да не се донесе за отклонение сред хората… е нещо много, много сериозно. За такива работи се влиза в затвора. Дълг на всеки е да ми докладва за всякакви видове Престъпления — дори когато не е напълно сигурен, а аз да преценя. Това е винаги важно, а още по-важно е, ако става дума за Осквернение. А в твоя случай не може да има и съмнение за това — освен ако момчето на Ървин греши. То казва, че детето, с което си бил, имало шест пръста на краката. Вярно ли е?
— Не — казах аз.
— Лъже — намеси се баща ми.
— Добре — каза спокойно инспекторът. — Тогава, след като не е вярно, не може да е от значение кое е момичето, нали? — продължи той с все същия разумен тон.
На това не отговорих. По-безопасно ми се виждаше да мълча. Гледахме се.
— Не си ли съгласен, че е така? Ако не е вярно… — той се опитваше да ме склони, но баща ми го прекъсна.
— Аз ще се оправя с него. Момчето лъже.
И като се обърна към мене, добави:
— Иди в стаята си.
Поколебах се. Добре знаех какво ме чака, но също така знаех, че баща ми беше в такова настроение, че това щеше да се случи независимо дали си признаех, или не. Стиснах зъби и се запътих към вратата. Баща ми ме последва, като по пътя взе камшика от масата.
— Това — каза инспекторът рязко — е моят камшик.
Баща ми сякаш не го чу. Инспекторът се изправи.
— Казах, че камшикът е моят — повтори той с твърда, заплашителна нотка в гласа.
Баща ми позабави крачки. С раздразнение хвърли камшика на масата. Изгледа свирепо инспектора и после се обърна, за да ме последва.
Не зная къде беше майка ми — може би тя се боеше от баща ми. Вместо нея дойде Мери и тихичко ме успокояваше, докато превързваше гърба ми. Поплака си, когато ми помагаше да си легна, а после ми даде малко бульон с лъжичка. Направих всичко възможно да не покажа слабостта си пред нея, но когато си отиде, сълзите ми напоиха възглавницата. Сега обаче те бяха предизвикани не толкова от болките в тялото — изпитвах горчивина, презирах се и се отвращавах от себе си. Окаян и нещастен, аз стиснах здраво в ръката си жълтата панделка и къдрицата.
„Нямаше как, Соуфи — хълцах аз, — нямаше как“.
6
Вечерта, когато се поуспокоих, разбрах, че Роузалинд се опитва да ми говори. Няколко други деца също разтревожено питаха какво се е случило. Разказах им за Соуфи. Това вече не представляваше тайна. Усетих, че те бяха потресени. Опитах се да им обясня, че човек с отклонение — поне когато то е малко — не е чудовище, както ни бяха учили. Отклонението всъщност не беше от значение — поне в случая със Соуфи.