Срещат се острови, където всички са ниски и набити; другаде жителите са слаби и високи. Говори се, че има дори острови, където и мъжете, и жените биха могли да се приемат за истинско божие подобие, ако поради някакво странно отклонение не са станали съвсем чернокожи. Но и това е по-лесно за вярване, отколкото твърдението, че съществува раса от Отклонения, която се е изродила и хората са две стъпки високи, обрасли са с козина, имат опашки и живеят по дърветата.
При все това в тези земи е още по-странно, отколкото може да си представи човек: почти всичко ти изглежда възможно, видиш ли го веднъж с очите си.
По тези места е и доста опасно. Рибите и другите морски животни са много по-големи и по-свирепи, отколкото при нас. А слезеш ли на брега, никога не можеш да знаеш със сигурност как ще те приемат местните Отклонения. Някъде са настроени приятелски, другаде обстрелват посетителите с отровни стрели. На един остров хвърлят бомби, направени от увит в листа лют пипер, а когато очите ти се възпалят, нападат с копия. Никога не си сигурен за безопасността си.
Понякога, когато са настроени приятелски, не разбираш нищо от това, което се опитват да ти кажат, нито пък те разбират тебе; най-често обаче, след като се вслушваш известно време, откриваш, че много от думите са същите като нашите, само че ги произнасят другояче. Откриваш също и много странни, тревожни неща. И другите хора имат почти същите легенди за Древните като нас — че са можели да летят, че са строели градове, плаващи по моретата, че са можели да разговарят един с друг от стотици мили разстояние и какво ли не още. Най-страшното обаче е, че повечето хора — независимо дали имат по седем пръста, по четири ръце, или са обрасли с козина и имат по шест млечни жлези (изобщо, с каквито и особености да са) — смятат, че техният вид е истинското подобие на Древните и че всичко по-различно представлява Отклонение.
На пръв поглед това изглежда глупаво, но когато срещаш все повече и повече видове, които са напълно убедени в това — както и ние самите, — започваш малко да се учудваш. Започваш да се питаш: „Е добре, а какви истински доказателства имаме самите ние за това, какво е достоверното подобие?“ И откриваш, че в Библията не се говори нищо, което да противоречи на схващанията, че хората по онова време са били като нас; от друга страна обаче там не е дадено определение на това, какво да се смята за човек. Определението е дадено в „Покаянията“ на Никълсън — а той признава, че е писал няколко поколения след Изпитанието, затова започваш да се чудиш откъде е знаел, че той самият е едно истинско подобие, или само си е въобразявал…
…Чичо Ексъл ми разказа още много за Южните области, но аз не си спомням всичко. Самият разказ беше много интересен, но от него не научих това, което исках. Накрая го попитах направо:
— Чичо Ексъл, има ли там градове?
— Градове ли? — повтори той. — Тук-таме човек вижда нещо като град. Да речем, голям колкото Кентак, но направен по-различно.
— Не такива. Имам предвид големи места.
И описах града от съня си, без да казвам, че е сън. Той ме погледна учудено.
— Не, никога не съм чувал за такова място.
— Може би е още по-далече. И да не си стигал дотам — предположих аз.
Той поклати глава.
— Не може да се стигне по-нататък. Морето е пълно с водорасли. С много водорасли, чиито стъбла са като въжета. Корабите не могат да си пробият път, изобщо — попаднеш ли там, само гледаш как по-скоро да се измъкнеш.
— Значи си сигурен, че няма такъв град?
— Сигурен съм — отвърна той. — Ако имаше, досега щяхме да сме чули за него.
Изпитах разочарование. Излизаше, че дори да избягах на юг, дори да намерех кораб, на който да се кача, нямаше да е много по-различно, отколкото да избягам в Оградата. Известно време бях изпълнен с надежда, но сега сякаш се потвърждаваше мисълта, че градът от съня ми не е друго, освен някой град на Древните.
Чичо Ексъл продължи да описва съмненията, които изпитал след пътешествията за това, какво е истинското подобие. Говори доста подробно, но след малко спря и ме попита направо:
— Нали ти е ясно, Дейви, защо ти разправям всичко това?
Не бях сигурен, че ми е ясно. Нещо повече — не изпитвах радост, че намирам пропуск в подредената, позната ортодоксалност, на която ме бяха учили. Спомних си един израз, който бях чувал на няколко пъти: