— Значи си изгубил вярата си.
Чичо Ексъл изсумтя и лицето му се смръщи.
— Проповеднически приказки! — рече той и за миг се замисли. — Казвам ти — продължи той, — дори ако много хора твърдят, че нещо е така, това нищо не доказва. Казвам ти, че наистина няма човек, който да знае със сигурност какво е достоверното подобие. Всички мислят, че знаят — както и ние самите, — но понеже нямаме доказателства, откъде да знаем дали и самите Древни са били истинско подобие?
Той вдигна очи и отново ме изгледа продължително.
— Затова — продължи чичо Ексъл — откъде да знам аз, и откъде да знае който и да е, че с това, с което се различавате ти и Роузалинд, не сте по-близко до истинското подобие, отколкото останалите? Може би сте точно подобие на Древните: нали едно от нещата, които разправят за тях е, че са можели да разговарят един с друг през дълги разстояния? Сега ние не можем да го правим — но вие с Роузалинд можете. Помисли си за това, Дейви. Вие двамата може да сте по-близо до подобието, отколкото останалите.
Поколебах се за миг, после се реших.
— Не сме само ние с Роузалинд, чичо Ексъл — казах аз. — Има и други.
Той се сепна. Втренчи поглед в мене.
— И други? — повтори той. — Кои са те? Колко са?
Поклатих глава.
— Не зная кои са. Искам да кажа, не зная имената им. Имената нямат мисловна форма, затова никога не съм ги знаел. Просто разбираш кой мисли, както разбираш кой говори. Съвсем случайно разбрах, че едната е Роузалинд.
Чичо Ексъл продължаваше да ме гледа сериозно с притеснен вид.
— Всичко колко сте? — повтори той въпроса си.
— Осем — отвърнах аз. — Бяхме девет, но преди месец един спря да предава. Точно това исках да те попитам, чичо: мислиш ли, че някой го е хванал? Просто внезапно спря. Питахме се дали някой не се е досетил. Нали разбираш, ако са го открили…
Оставих го сам да довърши мисълта ми. Чичо Ексъл поклати глава.
— Не вярвам. Щяхме да научим, ако беше станало. Може би е заминал. Наблизо ли живееше?
— Така ми се струва, но всъщност не знам. Сигурен съм обаче, че щеше да ни каже, ако заминаваше.
— А ако някой го беше усетил, също щеше да ви каже, нали? — предложи чичо ми. — По-скоро изглежда, че се е случило някакво нещастие, щом е станало така внезапно. Искаш ли да се помъча да разбера нещо?
— Да, моля те. Някои от нас започнаха да се страхуват — обясних му аз.
— Добре — кимна той. — Ще се опитам. Казваш, че е момче. И сигурно е живеело наблизо. Преди около месец. Нещо друго?
Казах му каквото можах, а то не беше много. Изпитах облекчение при мисълта, че той ще се опита да разбере какво се е случило. След като измина месец, без подобно нещо да се повтори с някой друг от нас, тревогата ни понамаля, но все пак не бяхме спокойни.
Преди да се разделим, чичо Ексъл отново ме посъветва да не забравям, че никой не може да бъде сигурен какво е истинското подобие.
По-късно ми стана ясно защо ми беше казал това. Разбрах също така, че не го беше особено грижа какво е истинското подобие. Не зная само дали беше мъдър, или просто се опитваше да предотврати както уплахата, така и чувството за малоценност, което усещаше, че ще ни дебне до момента, когато осъзнаем по-добре себе си и това, че сме особени. Може би беше по-разумно да не избързва, но от друга страна може би така ни помогна да приемем по-спокойно притеснението от осъзнаването…
Във всеки случай аз реших засега да не бягам от къщи. Практическите затруднения ми се видяха ужасни.
7
Раждането на сестра ми Петра ме изненада истински, макар само донякъде да изненада и всички останали.
Седмица-две преди това в къщи леко, макар и неясно защо, витаеше духът на очакването; но нито споменаха, нито обявиха бъдещето събитие. Самият аз имах непотвърденото чувство, че ме държат настрана от нещо предстоящо, докато една нощ се чу как проплака бебе. Звукът беше силен и не можеше да се сбърка с друго, при това беше сигурно, че предния ден в къщата нямаше никакво бебе. На сутринта обаче никой не каза нито дума за нощния плач. Пък и никой не би се осмелил да спомене това открито, преди да бъде извикан инспекторът, за да издаде удостоверение, че това е човешко дете, което е истинско подобие. Ако за жалост излезеше, че то не е пълно подобие и следователно не подлежи на удостоверяване, хората щяха да продължат да не забелязват факта, и щяха да предпочитат това нещастно събитие никога да не беше станало.
Веднага щом се разсъмна, баща ми изпрати един от конярите да повика инспектора и в очакване на пристигането му всички в къщи се мъчеха да прикрият притеснението си, като се преструваха, че денят е като всеки друг ден.