Времето минаваше и все повече си личеше, че не е така, защото вместо да доведе със себе си инспектора, както се предполагаше в случай, че човек е с общественото положение и влиянието на баща ми, конярят се завърна с учтивото послание, че инспекторът без съмнение ще направи всичко възможно, за да успее да посети къщата ни по някое време през деня.
Дори за един праведник не е разумно да се кара с местния си инспектор и да го обижда пред хората. Инспекторът има прекалено много начини да си го върне.
Баща ми страшно се ядоса, още повече, че според обичая не можеше да си позволи да признае защо се е ядосал. При това ясно разбираше, че намерението на инспектора е било да го ядоса. Прекара сутринта из къщата и двора, като от време на време избухваше по незначителни поводи, затова всички ходеха на пръсти и работеха усилено, за да не привличат вниманието му.
Хората не се осмеляваха да обявят раждането на дете, докато то не е официално огледано и одобрено. Колкото по-дълго се бавеше официалното съобщение, толкова повече време имаха злобните да съчиняват причини за забавянето. Всеки солиден човек гледаше да получи удостоверение колкото се може по-бързо. Тъй като за „бебе“ нито се споменаваше, нито се намекваше, трябваше да се преструваме, че майка ми пази стаята поради лека простуда или някакво друго неразположение.
Сестра ми Мери изчезваше сегиз-тогиз при нея, а през останалото време се мъчеше да скрие притеснението си, като даваше на висок глас нареждания на домашните помощнички. Принудих се да се навъртам наоколо, за да не изпусна съобщението, когато го направят. Баща ми продължаваше да си намира работа.
Напрежението не спадаше, защото всички знаеха, че в двата последни подобни случая не бяха издали удостоверения. Баща ми сигурно добре съзнаваше — без съмнение, това го съзнаваше и инспекторът, — че навсякъде тихичко обсъждат дали той, както му позволява законът, ще изгони майка ми, ако излезе, че резултатът е отново нещастен. Междувременно, тъй като щеше да бъде както признак на лош тон, а също така и унизително да се тича подир инспектора, не ни оставаше друго, освен да понасяме напрежението, колкото се може по-твърдо.
Инспекторът се появи чак в средата на следобеда, възседнал едва пристъпващото пони. Баща ми се стегна и излезе да го посрещне; усилието да бъде поне външно любезен едва не го задуши. Дори тогава инспекторът не се разбърза. Слезе спокойно от коня и бавно влезе в къщата, като поведе разговор за времето. С почервеняло лице баща ми го предаде на Мери, която го заведе в стаята на майка. Тогава настъпи най-мъчителното чакане.
По-късно Мери каза, че невероятно дълго време инспекторът повтарял „хъм“ и „аха“, докато оглеждал най-подробно бебето. Накрая инспекторът се появи, но лицето му беше безизразно. Седна на масата в рядко използуваната всекидневна и доста дълго се суети, докато остреше пачето си перо. После извади една бланка от чантата си и преднамерено бавно написа удостоверението, че бебето е истинско човешко същество от женски пол, и че не е забелязал никакви видими признаци на отклонение. Известно време гледа замислено бланката, сякаш не беше напълно доволен. Поколеба се малко, преди да сложи датата и да се подпише, после внимателно изсипа отгоре пясък и подаде удостоверението на вбесения ми баща, все още с леки признаци на несигурност. Разбира се, вътрешно той изобщо не изпитваше съмнения, иначе щеше да извика арбитър — баща ми също ясно разбираше това.
Накрая съществуването на Петра можеше да бъде обявено. Тържествено ми съобщиха, че имам нова сестра, и след малко ме заведоха при бебето, което лежеше в люлката до леглото на майка ми.
Изглеждаше толкова розово и сбръчкано, че не разбирах напълно как инспекторът можеше да бъде толкова сигурен. Явно обаче бебето беше в ред, щом беше дадено удостоверение. Никой не можеше да обвини инспектора — значи сестра ми наистина изглеждаше нормална като всяко новородено…
Докато се изреждахме да я видим, чу се обичайният гонг от конюшнята. Всички във фермата оставиха работата и скоро се събрахме в кухнята за благодарствена молитва.
…Два или три дни след раждането на Петра случайно попаднах на данни от семейната история, които бих предпочел изобщо да не научавам.
Седях си тихо в стаята до спалнята на родителите ми, където майка ми все още лежеше. Положението ми беше въпрос на шанс, а и на стратегия. Това беше последното място, където успявах да се скрия след обедното ядене, докато хората се разотидеха и можех да се измъкна, без да ми дадат работа за следобеда. Досега никой не ме беше търсил там. Въпросът бе просто да не се показвам поне половин час. Мястото беше много удобно, но сега трябваше да бъда предпазлив, защото в последно време измазаната с глина плетена преграда между стаите се беше попукала и трябваше да се движа внимателно на пръсти, за да не ме чуят родителите ми.