— Ще трябва да повикам някого на помощ — казах аз.
— Не. Ще пълзя — отвърна тя.
Вървях до нея и носех обувката й с чувството, че съм ненужен. Тя упорито се придвижва изненадващо дълго време, но трябваше да се откаже. Панталоните й се бяха скъсали на коленете, а самите й колене бяха раздрани и кървяха. Не бях срещал дотогава никого — момче или момиче, — който да би издържал до такава крайност; изпитах донякъде страхопочитание. Помогнах й да се изправи на здравия крак и я прикрепях, докато ми посочваше къде се намира домът й — личеше си по издигащата се струйка дим. Когато се обърнах, тя отново пълзеше по корем и изчезна в храстите.
Намерих къщата без особени затруднения и почуках малко припряно. Отвори ми висока жена. Имаше нежно, красиво лице, с големи светли очи. Роклята й бе от домашно платно и малко по-къса от дрехите, които носеха жените у дома, но върху й бе сложен традиционният кръстен знак — от деколтето до подгъва и напряко на гърдите, на цвят зелен като кърпата на главата й.
— Вие ли сте майката на Соуфи? — попитах аз.
Жената ме изгледа недружелюбно и се намръщи.
После изрече притеснено и рязко:
— Какво има?
Разказах й.
— О! — извика тя. — Кракът й!
Отново за миг се вгледа втренчено в мене, след това подпря метлата, която държеше, на стената и попита бързо:
— Къде е тя?
Поведох я по пътя, по който бях дошъл. Като чу гласа й, Соуфи изпълзя от храстите. Майка й огледа подутия, наранен крак и кървящите колене.
— Клетото ми дете! — каза жената като притисна Соуфи и я целуна. После добави:
— Той видя ли го?
— Да — отвърна Соуфи. — Прости ми, мамо. Много се мъчих, но не можех да се освободя сама, а толкова ме болеше…
Майка й бавно кимна с глава. И въздъхна.
— Е, станалото — станало, какво да се прави. Качвай се.
Соуфи се покатери на гърба на майка си и всички заедно се завърнахме в къщата.
…Заповедите и правилата, които човек научава като дете, се помнят наизуст, но те не са от особено значение, докато не се появи конкретен случай — а дори и тогава трябва да разпознаеш самия случай.
Затова нищо не ми попречи да седна и търпеливо да гледам как измиват наранения крак, слагат му студена лапа и го превързват — без да осъзная връзката между това и клетвата, която бях изслушвал почти всеки съботен ден от живота си.
„Господ създаде човека по свое подобие. И Господ повели човек да има едно тяло, една глава, две ръце и два крака; костите на всяка ръка да са свързани на две места; всяка ръка да завършва с длан, а всяка длан да има четири пръста и един палец; и нокътят на всеки пръст да бъде плосък…“
И така нататък, докато се стигаше до:
„Тогава Господ създаде жената по същото подобие, но с тези разлики поради нейната природа: гласът й да бъде по-звънък от мъжкия, да не й расте брада, да има две гърди…“
И така нататък…
Помнех всичко дума по дума — и все пак при вида на шестте пръста на Соуфиния крак нищо не разтревожи паметта ми. Видях крака й, опрян на скута на майка й. Забелязах, че майка й се спря за миг, безмълвно се втренчи в него, повдигна го, нежно го целуна и после изправи глава със сълзи в очите. Стана ми жал за мъката й, за Соуфи, за ударения крак — но само толкова.
Когато превръзката бе направена, огледах любопитно стаята. Къщата беше много по-малка от нашата — всъщност това бе селска къща, но ми харесваше повече. Имаше приятелска атмосфера. И макар Соуфината майка да бе притеснена и разтревожена, за разлика от повечето хора там, у дома, тя не ми внуши чувството, че за съжаление аз съм единственият несигурен фактор в техния иначе порядъчен живот.
А и стаята ми изглеждаше по-хубава от нашите, защото по стените нямаше изписани изречения, които човек може да сочи с възмущение. Вместо това бяха окачени рисунки на коне, които ми се видяха много сполучливи.
Скоро Соуфи, вече оправена, с измити следи от сълзите, стигна на куц крак до масата и седна. Успокоена напълно — като оставим настрана крака — тя ме запита сериозно, с гостоприемство на домакиня, дали обичам яйца.
По-късно госпожа Уендър ми каза да почакам, докато занесе Соуфи в спалнята на горния етаж. Завърна се след няколко минути и седна до мене. Взе ръката ми в ръце и известно време ме гледаше изпитателно. Усещах силно притеснението й — макар че отначало не ми беше ясно защо се тревожи толкова много. Тя ме изненада, защото дотогава не бях забелязал признаци да може да мисли по такъв начин. И аз й предадох мислите си, като се опитах да я успокоя и да й покажа, че няма защо да се притеснява от мене, но моята мисъл не достигна до нея. Тя продължи да ме гледа с блестящите си очи, каквито бяха станали и очите на Соуфи, когато се опитваше да не плаче. Не отместваше поглед от мене, но мислите й представляваха само тревога, която нямаше форма. Напрегнах се отново, но не успях да ги приема. Тогава тя бавно кимна и ми каза с думи: