— Ти си добро момче, Дейвид. Бил си много мил със Соуфи. Искам да ти благодаря за това.
Почувствувах се неловко и се загледах в обувките си. Не си спомням някой дотогава да беше казвал, че съм добро момче. Нямах готов модел за отговор, с който да посрещна такова събитие.
— Соуфи ти харесва, нали? — продължи тя, като все още ме гледаше.
— Да — отвърнах. После добавих: — Мисля също, че е страхотно храбра. Сигурно много я е боляло.
— Можеш ли да запазиш една тайна — една важна тайна — заради нея?
— Да… разбира се — съгласих се аз, но гласът ми бе малко несигурен, защото не разбирах каква е тайната.
— Ти… нали си видял крака й? — попита майката, втренчила поглед в лицето ми. — И… пръстите й?
— Да — отново казах аз, и кимнах.
— Е, това е тайната, Дейвид. Никой не бива да узнае за нея. Освен баща й и мене ти си единственият, който ги е видял. Никой не бива да узнае. Съвсем никой — кога.
— Добре — съгласих се аз и отново замислено кимнах.
Настъпи мълчание — поне гласът й замлъкна, но мислите й продължаваха да говорят, сякаш думите „никой“ и „никога“ отекваха мрачно и тъжно вътре в нея. После настъпи промяна, и тя започна да излъчва напрегнатост, ожесточение и страх. Тъй като не можех да се свържа с нея мислено, опитах се неумело да наблегна с думи, че държа на казаното от мене.
— Никога — съвсем на никого — уверявах я ревностно аз.
— Много, много е важно — настояваше тя. — Как бих могла да ти обясня?
Но тя нямаше защо да ми обяснява. Настойчивото, доведено до краен предел чувство за важност, което я изпълваше, се долавяше ясно. Думите й бяха много по-безсилни. Тя каза:
— Ако някой открие тайната… ще бъде много лош към Соуфи. Трябва да внимаваме това да не се случи никога.
Сякаш чувството й за притеснение се беше превърнало в нещо твърдо като желязна пръчка.
— Защото има шест пръста ли? — попитах аз.
— Да. Никой освен нас не бива да го знае. Трябва да го запазим в тайна — повтори тя, за да го подчертае отново. — Нали обещаваш, Дейвид?
— Обещавам. Ако искате, ще се закълна — предложих аз.
— Обещанието е достатъчно — отвърна тя. Толкова тежко бе това обещание, че твърдо реших да не го споделям с никого — дори с братовчедка си Роузалинд. Макар че в себе си се чудех дали е чак толкова важно. Шестото пръстче беше прекалено малко, за да предизвика чак такива тревоги. Но възрастните често вдигат по-големи олелии, отколкото е необходимо в даден случай. Все пак се залових за главното — за нуждата да се пази тайна.
Соуфината майка продължаваше да ме гледа с тъжни, но невиждащи очи и аз започнах да изпитвам неудобство. Тя забеляза, че започнах да се въртя и се усмихна. Усмивката й бе добра.
— Значи така — каза тя. — Ще го запазим в тайна и никога няма да говорим вече за това, нали?
— Да — съгласих се аз.
Докато вървях по пътечката към портата, аз се обърнах.
— Мога ли скоро да дойда да видя Соуфи отново?
Майката се поколеба, за миг се замисли върху въпроса ми, после каза:
— Добре — но само ако си сигурен, че идваш, без да те е видял някой.
…Едва когато стигнах брега и се упътих към дома по горния край на склона, свързах еднообразните неделни правила с действителността. В главата ми сякаш нещо прещрака, и Определението за „човек“ само се изрече: „…и костите на всеки крак трябва да са свързани на две места; всеки крак трябва да има едно стъпало, а всяко стъпало — пет пръста, а всеки пръст — да завършва с плосък нокът…“ И така нататък, докато се стигаше до: „И всяко същество, което изглежда като човек, но не е устроено по този начин, не е човек. Не е нито мъж, нито жена. То е осквернение на истинското божие подобие и омразно за очите на бога“.
Почувствувах се ужасно объркан — а също и твърде озадачен. Осквернението, както ми бяха внушавали достатъчно често, представляваше нещо ужасно. А у Соуфи нямаше нищо ужасно… Тя просто беше едно обикновено момиченце — при това много по-разумна и храбра от другите. Да, според Определението…
Ясно беше, че някъде е направена грешка. Положително, ако човек има само едно допълнително пръстче — или, да допуснем, две пръстчета, тъй като сигурно Соуфи имаше съответно още едно на другия крак — положително това не можеше да е достатъчно, за да бъде тя „омразна за очите на бога“, нали?