Винаги ми е било чудно какви неща има по света…
2
Стигнах до къщи по познатия начин. На едно място, където гората се бе разпростряла и растеше по самия склон, аз си пробивах път по тесния, малко използуван коловоз. Оттам нататък бях нащрек и държах ръка на ножа си. Не ми позволяваха да се доближавам и до гората, защото понякога — макар и твърде рядко — в цивилизованите области като Уокнак проникваха големи зверове и не беше изключено да срещна някаква порода диво куче или котка. Но, както обикновено, единствените живи същества, които се мяркаха, бяха дребни и бързаха да се скрият.
След миля2-две стигнах до обработвана земя. Отвъд три-четири ниви се виждаше къщата. Вървях по края на гората и наблюдавах внимателно от прикритието си, после в сянката на живите плетове прекосих всички ниви, освен последната, и спрях, за да се огледам отново. На двора нямаше жив човек, само старият Джейкъб бавно прехвърляше тор с лопатата. Когато остана гърбом по-дълго, аз бързо минах напряко по ивицата гола земя, прекачих се през един прозорец и предпазливо се упътих към стаята си.
Нашата къща не е лесна за описване. Откакто дядо ми — Илайъс Строрм — построил първата част от нея преди повече от петдесет години, към нея по различно време присъединявали нови стаи и пристройки. И сега едната й страна преминаваше в неугледни складове, хамбари, конюшни и плевни, а от другата страна бяха пералните, мандрите, стаите на ратаите и други помещения — всичко това заобикаляше от три страни един голям двор с утъпкана пръст откъм подветрената страна на къщата, чиято най-голяма забележителност бе бунището.
Като всички къщи от околността и нашата беше построена със скелет от яки, грубо одялани греди, но понеже беше най-старата от тях, повечето пролуки във външните стени бяха запълнени с тухли и камъни от развалините на сгради, принадлежали на Древните, а измазан плет бе използуван само за вътрешните стени.
Дядо ми — в светлината, в която ми го представи на времето баща ми — изглеждаше твърде досадно и неотстъпно добродетелен човек. Едва по-късно сглобих за себе си образа му от откъслечни черти — ако не достоверен, то поне вероятен.
Илайъс Строрм дошъл от Изток — от някакво място по крайбрежието. Защо дошъл, не е много ясно. Той самият твърдял, че безбожните нрави на Изтока го принудили да потърси някоя по-непресторена и духовно устойчива област — макар да съм чувал, че в неговия край се стигнало до положение, когато отказвали да го търпят повече. Но каквато и да е причината, тя го накарала да дойде в Уокнак (по това време недоразвит, почти граничен район), натоварил цялата си собственост в керван от шест фургона, на четиридесет и пет годишна възраст. Бил плещест мъж, налагащ волята си и пламенно защищаващ нравствеността. Очите му понякога святкали с евангелски огън под гъстите вежди. Често говорел за уважението към бога и непрекъснато таял в сърцето си страх от дявола — трудно било да се определи кое от двете вълнува духа му повече.
Скоро след като започнал да строи къщата, предприел пътуване и се завърнал с невяста. Тя била свенлива, хубавичка според общите схващания и четвърт век по-млада от него. Казвали са ми, че когато мислела, че не я наблюдават, се движела като волно жребче, но когато усетела погледа на мъжа си, ставала плаха като заек.
Всичките очаквания на клетата жена се провалили. Не получила уверение, че брачният живот поражда любов; не съумяла да възвърне младостта на своя съпруг; не успяла да запълни тази празнота, като води домакинството му както подобава на една опитна стопанка.
Илайъс не бил човек, който да остави недостатъците да минат незабелязано. За няколко лета той вкарал в пътя волното жребче посредством поуки, накарал хубостта да повехне от проповеди и накрая получил тъжно и сиво подобие на съпруга, която умряла покорно година след раждането на втория си син.
Дядо ми Илайъс нито за миг не се усъмнил какъв ще бъде моделът на живот за неговия наследник. Вярата се просмукала в костите на баща ми, законите й движели мускулите му, а двете заедно съответствували на разум, богато запасен с примери от библията и „Покаянията“ на Никълсън. Баща и син били еднакво вярващи — с тази разлика, че евангелският блясък не се появявал в очите на баща ми, но добродетелта му била още по-праведна.
Джоузеф Строрм — баща ми — не се оженил, докато Илайъс бил жив, но когато той починал, се оказало, че синът няма намерение да повтаря грешката на баща си. Възгледите на майка ми били в унисон с неговите. Тя имала силно развито чувство за дълг и никога не се съмнявала в правотата му.