Нашият край — следователно и нашата къща, като първата на това място — били наречени Уокнак, поради традиционното мнение, че някога това място или близка област са носели същото име — преди много, много години, още по времето на Древните. Както винаги, традиционната представа не била особено обоснована, но нямало съмнение, че са съществували някакви сгради, защото имало развалини и основите им останали дотогава, докато не ги използували за нови сгради. Съществуват също и дългият насип, който продължавал чак до хълмовете, а огромният белег сигурно е бил направен от Древните, когато със свръхчовешките си стремежи прорязали половината планина, явно в търсене на нещо, което ги интересувало.
Дори тогава местността да не се е наричала Уокнак, вече бе станала Уокнак: една праведна, хрисима, уважаваща бога колония от около стотина разпръснати имения — големи и малки.
Баща ми се ползуваше с известност сред местните хора. Когато на шестнадесетгодишна възраст направил първото си излизане пред публика, като държал реч една събота в църквата, построена от баща му, в областта все още имало не повече от шестдесет семейства. Но и след като доразчистили земя за обработване и се заселили нови хора, той не се загубил сред тях. Все още беше най-едрият поземлен собственик; все още често изнасяше неделните проповеди и обясняваше с практическа яснота законите и възгледите, които небесата подкрепят по отношение на различни случаи и деяния; прилагаше временните закони като съдия. Останалото време внимаваше той, както и всички, които може да надзирава, да продължават да дават висок пример на цялата област.
В самата къща животът се съсредоточаваше (според местните обичаи) в голямата всекидневна, използувана същевременно и за кухня. Както къщата, така и стаята бе най-голямата и най-хубавата в Уокнак. Огромната камина в нея бе обект на гордост — не на празна гордост, разбира се; по-скоро представляваше доказателство, че е отдадено заслужено уважение към прекрасните възможности, предоставени от бога — всъщност, нещо като изпълнен завет. Огнището беше от масивни каменни блокове. Целият комин бе изграден от тухли и никога не бе причинявал пожар. Там, където свършваше, бе облицован с плочи — единствените в областта, затова сламата, която покриваше останалата част от покрива, също никога не се бе подпалвала.
Мама винаги се стараеше да поддържа голямата стая подредена и чиста. Подът бе настлан с парчета от тухли, камъни и изкуствен камък, остроумно прилепени едно до друго. Мебелировката се състоеше от изстъргани до бяло дървени маси, столчета и няколко големи стола. Стените бяха варосани. На тях висяха окачени излъсканите до блясък тигани, които не се побираха в бюфетите. Някакво подобие на украса представляваха дървените табели с изкусно изписаните с нажежено острие мъдри мисли, главно от „Покаянията“. Надписът над камината гласеше: „Човек е този, който е божие подобие“, а вдясно от него — „Пази неосквернено паството господне“. На отсрещните стени висяха още две: „Да бъде благословено нормалното“ и „В чистотата е нашето спасение“. Най-големият надпис бе върху стената срещу вратата, водеща към двора. Той напомняше на всеки влязъл: „Пази се от мутанта!“
Честото споменаване на тези цитати ме бе запознало с писменото слово дълго преди да мога да чета; всъщност, не съм сигурен дали не съм получил от тях първите си уроци по четене. Знаех ги наизуст, както знаех и другите надписи из къщата, съдържащи твърдения като: „Нормалното е божия воля“, „Размножаването е единственото свято умножаване“ и „Дяволът е баща на отклоненията от нормата“, както и множество други — за престъпленията и оскверняването.
Доста от тях все още ми бяха неясни; за останалите вече бях понаучил нещо. Например за престъпленията. И то, защото установяването на престъпление понякога се превръща в особено внушително събитие. Обикновено първият признак, че е станало подобно нещо, бе завръщането на баща ми у дома в лошо настроение. По-късно вечерта той ни събираше заедно, като повикваше и полските ни работници. Коленичехме вкупом, докато баща ми даваше израз на нашето покаяние и пръв изричаше молитвите за опрощение. На следващата сутрин всички ставахме преди зазоряване и се събирахме на двора. Когато слънцето изгряваше, запявахме химн, а баща ми извършваше обряда — заколваше двуглаво теле или четирикрако пиле — изобщо някакво същество, извършило Престъплението. Случваше се жертвата да бъде и още по-странно нещо…
А Престъпленията не се ограничаваха с домашните животни. Понякога тяхно въплъщение бяха житни класове или зеленчуци, които баща ми, гневен и засрамен, донасяше и хвърляше върху кухненската маса. Ако ставаше въпрос само за няколко лехи зеленчуци, те просто биваха изкоренявани и унищожавани. Но ако бе пострадала цяла нива, изчаквахме хубаво време и тогава я подпалвахме, като пеехме химни, докато гореше. Спомням си, че гледката ми се виждаше доста приятна.