Само веднъж спряхме, за да ядем и да пием вода, и след не повече от половин час отново бяхме на път. Около два часа по-късно, след като на няколко пъти отново навлизахме в гора, стигнахме до средно голяма река. Откъм нашата страна равнината слизаше стръмно и отвесно към водата; от другата страна се бяха наредили ниски червеникави скали.
Тръгнахме по течението, като вървяхме горе покрай брега. На четвърт миля по-нататък на едно място, белязано от страшно изродено дърво, по вид напомнящо на огромна дива круша, чийто клони растяха само на един кичур на върха, имаше ров, дълбоко врязан в брега, по който можеха да се спуснат конете. Прегазихме реката диагонално и се насочихме към пролука в отсрещните скали. Когато я достигнахме, оказа се малко по-голяма от процеп — толкова се стесняваше на места, че кошовете се търкаха в стените и се промъквахме едва-едва. Продължаваше така стотина ярда преди пътят да се разшири и наклонът на земята да се изравни. Там, където склоновете на тунела се превръщаха в обикновени насипи, се бяха изправили седем-осем мъже с лъкове в ръце. Те гледаха изумено великанските коне и като че се канеха да побягнат. Спряхме точно пред тях.
Човекът в другия кош завъртя глава към мене.
— Слизай, момче — каза ми той.
Петра и Роузалинд вече се смъкваха от първия кон. Щом стъпих на земята, човекът удари животното и двата коня тежко продължиха напред. Петра уплашено се улови за ръката ми, но засега всички парцаливи, рошави стрелци все още се интересуваха повече от конете, отколкото от нас.
Групата по нищо не изглеждаше страшна. Една от ръцете, стиснала лък, беше шестопръста; главата на друг беше като гладко кафяво яйце, без косъмче по нея или по лицето му; трети имаше невероятно големи стъпала и длани; това, което не беше наред в другите, явно бе скрито под окъсаните дрехи.
Двамата с Роузалинд споделихме чувство на облекчение, че не бяхме изправени пред невероятни страхотии, както почти очаквахме. И Петра придоби смелост, като видя, че никой от групата не отговаря на традиционното описание на Косматия Джек. След малко, като изпратиха с поглед конете по пътеката, губеща се между дърветата, хората ни удостоиха с вниманието си. Двама от тях ни повикаха да вървим с тях, а другите останаха по местата си.
Утъпкана пътека, дълга около сто ярда, водеше надолу през гората до една поляна. Вдясно отново се издигаше стената на червеникавите скали, висока не повече от четиридесет стъпки. Те изглежда бяха обратната страна на хребета, който ограждаше реката. Предната част на скалите беше цялата в дупки; грубо направени от клони стълби водеха до отвори горе на високото. Равнинната част отпред беше изпъстрена с грозни колиби и шатри. Между тях на две три места димеше накладен огън. Няколко дрипави мъже и множество запуснати наглед жени се движеха насам-натам доста лениво.
Лутахме се покрай коптори и бунища, докато стигнахме до най-голямата шатра. Беше направена от навес за сено — явно плячка от някое нападение — прикрепен към скелет от окастрени клони. Вътре, точно до входа, се виждаше седнал на столче човек, който вдигна поглед, когато приближихме. Като съзрях лицето му, за миг изпитах панически страх — толкова приличаше на баща ми. После го познах — беше човекът-паяк, когото бях видял като пленник в Уокнак преди седем-осем години.
Двамата мъже, които ни доведоха, ни изблъскаха към него. Той заразглежда трима ни. Очите му шареха нагоре-надолу по стройната фигура на Роузалинд по начин, който не допадаше нито на мене, нито на нея. После човекът се вгледа за по-дълго време в мене и кимна, сякаш беше доволен от нещо.
— Помниш ли ме? — попита той.
— Да — отвърнах аз.
Той отмести очи от лицето ми, погледът му се плъзна по скупчените бордеи и бараки, после отново се спря на мене.
— Не е като в Уокнак — каза той.
— Не е — съгласих се аз.
Той потъна известно време в размисъл. После попита:
— Знаеш ли кой съм аз?
— Да, така ми се струва. Като че се досещам — отвърнах му аз.
Той повдигна вежди въпросително.
— Баща ми имал по-голям брат — казах аз. — Смятали го за нормален, докато станал на три-четири години. После анулирали удостоверението му и го изгонили.
Човекът бавно кимна:
— Така е, но не съвсем — каза той. — Майка му го обичала. И бавачката му била привързана към него. Затова, когато дошли да го вземат, вече бил изчезнал — но те, разбира се, потулили това. И биха потулили, ако можеха, цялата история, все едно, че не е била.