Той отново замълча унесено. После добави:
— Най-големият син. Наследникът. Уокнак се падаше на мене. И щях да го притежавам, да не беше това…
Той протегна дългата си ръка и известно време я разглежда. После я отпусна и отново се взря в мене.
— Знаеш ли каква дължина трябва да има човешката ръка?
— Не — признах си аз.
— И аз не зная. Но някой в Райго знае — някой специалист по „истинското подобие“. Затова — никакъв Уокнак. Трябва да живея като дивак сред диваци. Ти най-големият син ли си?
— Единственият син съм — казах аз. — Имаше и след мене, но…
— Не получи удостоверение, а?
Кимнах утвърдително.
— Значи и ти си загубил Уокнак.
Никога не бях изпитвал тревога от този факт. Струва ми се, че изобщо не бях очаквал истински да наследя Уокнак. Винаги бях изпитвал чувство на несигурност — очаквах, почти уверен, че някой ден ще ме открият. Твърде дълго бях живял с това очакване, за да ме обземе възмущението, което огорчаваше човека-паяк. Сега, когато въпросът беше решен, аз се радвах, че съм успял да избягна опасността, и му го казах. Той ме погледна замислено.
— Значи не ти достига смелост да се бориш за това, което ти се пада по право? — подхвърли той.
— Ако Уокнак е твой по право, значи не може да е мой — подчертах аз. — Но по-скоро искам да кажа, че ми дойде до гуша да се крия.
— Всички ние тук се крием — каза той.
— И така да е. Но поне можете да не се преструвате. Не живеете в непрекъсната лъжа. Не се следите какво правите всеки миг, нито премисляте два пъти, преди да си отворите устата.
Той бавно кимна.
— Научихме за вас. Имаме си начини. Не ми е ясно само защо ви преследват така ожесточено.
— Ние мислим — обясних му аз, — че ги тревожим повече от обикновените отклонения, защото няма начин да ни разпознават. Предполагам, че те подозират, че сме много повече на брой, а не могат да открият останалите, затова искат да ни заловят и да ни накарат да ги издадем.
— Една повече от добра причина да не се оставите да ви заловят — каза той.
Усещах, че Майкъл се е свързал и че Роузалинд му отговаря, но не можех да участвувам в два разговора едновременно, затова го оставих на нея.
— Значи идват право в Оградата подире ви? А колко души са? — попита той.
— Не знам точно — отвърнах аз, като размишлявах как най-добре да изиграя коза ни.
— По това, което чух за вас, трябва да имате начин да разберете — каза той.
Чудех се колко ли му беше известно за нас и дали знаеше и за Майкъл, но не ми се видя вероятно. Той присви очи и продължи:
— Най-добре не се опитвай да ни мамиш, момче. Вас гледат да заловят, а вие ни докарахте бедата тук. Защо трябва да ни е грижа какво ще ви се случи? Много по-лесно е да оставим някой от вас там, където ще го намерят.
Петра усети какво се криеше в думите му и се изплаши.
— Повече от сто души — каза тя.
Човекът за миг я погледна замислено.
— И все пак значи един от вас е с тях. Така и си мислех — забеляза той и отново кимна. — Сто души е голяма група, за да я изпратят само подир трима ви. Прекалено голяма… Така значи…
И той отново се обърна към мене:
— Имаше ли напоследък слухове, че нещо се готви в Оградата?
— Да — признах аз.
Той се засмя.
— Значи тъкмо ще ни помогнат. За пръв път са решили да вземат инициативата и да ни нападнат, като ви заловят, разбира се. Естествено, ще вървят по следите ви. Докъде са стигнали?
Допитах се до Майкъл и разбрах, че главната група трябва да измине още няколко мили, преди да се присъедини към тези, които бяха стреляли по нас и бяха подплашили великанските коне. Трудността беше в това да намеря начин, по който да обясня разбираемо това положение на човека пред мене. Той обаче оцени усилията ми, без да изглежда особено обезпокоен.
— Баща ти с тях ли е? — попита той.
Това беше въпрос, който досега бях внимавал да не поставям на Майкъл. И сега не го поставих. Просто помълчах, и после му казах: „Не“. С крайчеца на окото си забелязах, че Петра се готви да се обади, и усетих как Роузалинд я задържа.
— Жалко — каза човекът-паяк. — От дълго време се надявах, че един ден ще срещна баща ти при равни условия. От това, което бях чул, предполагах, че и той ще е там. Може би не е чак толкова храбър защитник на истинското подобие, колкото приказват.
И той продължи да се взира в мен с тежкия си проницателен поглед. Усещах как Роузалинд ми съчувствува и ме разбира, загдето не зададох въпроса на Майкъл — все едно, че ми беше стиснала ръката.
После, съвсем внезапно, човекът спря да ми обръща внимание и започна да разглежда Роузалинд. Тя отвърна на погледа му. Стоеше и както винаги излъчваше прямота и увереност; продължително го гледаше с безразличие и студенина. После, за мое учудване, не издържа. Сведе очи. Изчерви се. А мъжът леко се усмихна…