Само думи… Тогава, когато умовете са се научили да се смесват, когато една мисъл не е само твоя, и човек е взел твърде много от другия, за да е изцяло само със себе си, когато е стигнал дотам да вижда с общи очи, да обича с общо сърце, да се радва с обща радост; когато има мигове на уеднаквяване и нищо не е отделно освен телата, жадуващи едно за друго… Когато съществува това, какво е думата? Съществува само нейното несъвършенство.
— Ние се обичаме — казах аз.
Соуфи кимна. Взе в ръка няколко клончета и гледаше как кафявите й пръсти ги чупят. После каза:
— Той замина… Там, където се бият. Засега не я заплашва нищо.
— Тя спи — казах й аз. — И двете спят.
Соуфи отново ме погледна озадачено.
— Откъде знаеш?
Казах й накратко, колкото се може по-лесно за разбиране. Докато слушаше, тя продължаваше да чупи клонки. После кимна:
— Спомням си. Мама говореше, че имало нещо такова… Нещо в начина, по който си научавал какво иска да каже още преди да е продумала. Това ли е било?
— Да, струва ми се. Мисля, че майка ти можеше да го прави малко, но не знаеше за това — казах аз.
— Сигурно е много хубаво да можеш да го правиш — каза Соуфи със завист. — Все едно да имаш още очи вътре в себе си.
— Да, нещо подобно е — съгласих се аз. — Трудно е да се обясни. Но не е толкова хубаво. Понякога причинява много болка.
— Да си Отклонение — колкото и малко — носи болка… Винаги… — каза тя.
Продължаваше да седи подвила крака, втренчила невиждащ поглед в ръцете на скута си.
— Ако тя му роди деца, той няма да ме иска повече — каза Соуфи накрая.
Все още беше достатъчно светло, за да забележа, че по страните й блестяха сълзи.
— Соуфи, миличка — казах аз. — Да не би да си влюбена в човека-паяк?
— О, моля те, не го наричай така. Никой от нас не е виновен за това как изглежда. Името му е Гордън. Той е добър към мене, Дейвид. Привързан е. Ако имаше толкова малко, колкото имах аз, щеше да знаеш какво значи това. Никога не си познавал самотата. Не можеш да разбереш ужасната празнота, която ни заобикаля тук. Щях с радост да му родя деца, ако можех. О, защо постъпват така с нас? Защо не ме убиха? Щеше да бъде по-милосърдно, отколкото това…
Тя седеше, без да издава звук. Сълзите се изплъзваха изпод стиснатите й клепачи и течаха по лицето й. Хванах ръката й.
Спомних си как ги гледах. Мъжът, уловил жената за ръка, фигурката върху товарния кон, махаща с ръка за сбогом, докато изчезваха сред дърветата. А аз — безутешен, бузата ми все още влажна от целувката, стиснал в ръка вързана с жълта панделка къдрица. Погледнах Соуфи сега и сърцето ме заболя
— Соуфи — казах аз. — Скъпа Соуфи. — Това няма да стане. Разбираш ли? Няма да стане. Роузалинд никога няма да го позволи. Зная това.
Соуфи отново отвори очи и ме погледна през сълзи.
— Не можеш да знаеш такова нещо за друг човек. Просто се опитваш да ме…
— Не, Соуфи. Наистина зная. Двамата с тебе знаехме съвсем малко един за друг. Но с Роузалинд не е така — това е част от общите ни мисли.
Тя ме гледаше недоверчиво.
— Истината ли казваш? Не разбирам…
— Как би могла да разбереш? Казвам ти истината. Знам какво изпитваше Роузалинд към човека-па… към този човек.
Соуфи продължаваше да ме гледа малко неспокойно.
— Но ти не виждаш какво мисля аз, нали? — попита ме тя леко разтревожена.
— Така, както и ти не знаеш какви са моите мисли — уверих я аз. — Това не е шпиониране. По-скоро винаги можеш да изказваш мислите си с думи, ако поискаш; но също можеш, ако пожелаеш, да ги запазиш за себе си.
По-трудно ми беше да го обяснявам на нея, отколкото на чичо Ексъл, но продължавах да се опитвам да го предам с прости изрази, докато изведнъж осъзнах, че се е стъмнило и приказвам на една фигура, която едва виждам. Спрях.
— Достатъчно тъмно ли е сега?
— Да. Но най-разумно ще бъде да вървим предпазливо — каза ми тя. — Можеш ли да се изправиш на крака? Не сме далече.
Станах и веднага усетих болките в цялото тяло и раните, но само толкова. Соуфи като че ли виждаше по-добре от мен в тъмното, улови ме за ръка и ме поведе. Гледахме да не се отдалечаваме от дърветата, но виждах как вляво проблясват огньове и разбрах, че заобикаляме лагера. Тръгнахме покрай него, докато стигнахме ниските скали, ограждащи северозападната му страна, след това се спуснахме и вървяхме в сянката на скалите още около петдесет ярда. После Соуфи спря и опря ръката ми на една от грубо направените стълби, които бях забелязал, облегнати на скалите.
— Върви след мене — прошепна ми тя и изведнъж се понесе нагоре.
Аз се изкатерих по-внимателно и стигнах горния край на стълбата, опрян на една площадка. Соуфи протегна ръка и ми помогна да се покача горе.