Точно защото баща ми бе предпазлив и набожен човек, който бдеше за Престъпленията, у нас се колеше и изгаряше много повече, отколкото другаде; но всяко предположение, че страдахме от повече Престъпления, в сравнение с другите хора, го обиждаше и разгневяваше. Той подчертаваше, че няма никакво желание да хвърля пари на вятъра. И не се съмняваше, че ако съседите ни бяха съвестни като нас, щяха да изтребват Престъпленията много по-често от нас — за съжаление, някои хора имаха разтегливи понятия.
По тези причини аз отрано узнах какво представляват Престъпленията. Това бяха неща, които не изглеждат както трябва — с други думи, не приличат на родителите си или на растенията, от които произлизат. Обикновено се различаваха с някоя дреболия — но малко или голямо, несъответствието представляваше Престъпление, а ако се случваше с хора, наричаше се Осквернение — поне това беше официалното наименование, макар че разговорно и двата вида се казваха Отклонения.
При все това въпросът за Престъпленията не винаги бе толкова ясен, колкото изглежда, и когато възникваше неразбирателство, можеха да извикат областния инспектор. Баща ми обаче рядко изпращаше за инспектора — предпочиташе да е спокоен и да унищожи всичко, което е съмнително. Имаше хора, които не одобряваха неговата изключителна добросъвестност и казваха, че местният процент на Отклоненията, който твърдо и непрекъснато намаляваше като цяло и бе станал вече половината от това, което е бил по времето на дядо ми, щял да бъде още по-нисък, ако не бил баща ми. Независимо от това областта Уокнак си бе завоювала важно място по отношение на Чистотата.
Нашият край престана да бъде гранична област. Усилният труд и принасянето на жертви доведоха до устойчивост на добитъка и реколтата, на които можеха да завидят някои колонии на изток от нас. Вече трябваше човек да извърви към тридесет мили на юг или югоизток, за да стигне до Дивата област — до местата, където вероятността да се произвеждат истински неща бе по-малка от петдесет процента. По-нататък всичко ставаше все по-сбъркано — по продължението на цял пояс, широк някъде до десет мили, а другаде — до двадесет; накрая човек достигаше тайнствената Ограда, където на нищо не можеше да се разчита и където, по думите на моя баща, „дяволът обработва обширните си имения, а божиите закони са станали за смях“. Казваха, че и областта на Оградата не се простира равномерно, а отвъд нея лежаха Злите земи, за които никой нищо не знаеше. Обикновено всеки, отишъл в Злите земи, умираше там, а малкото хора, които се завръщаха, не изкарваха дълго.
Но не Злите земи, а Оградата ни създаваше неприятности от време на време. Хората от Оградата — все пак ги наричахме хора, защото макар да бяха Отклонения, те често изглеждаха съвсем като човешки същества, особено ако не бяха кой знае колко увредени — та значи, по това време тези хора живееха в голяма сиромашия в граничната си област, затова идваха в цивилизованите места да крадат зърно, домашни животни, дрехи, инструменти, а ако успееха — и оръжие; понякога те отвличаха и малки деца.
Случваше се да нападат на малки групи два-три пъти годишно и като правило никой не им обръщаше особено внимание — освен нападнатите, разбира се, които най-често разполагаха с време да избягат и така загубваха само добитъка си. Тогава всички останали ги подпомагаха малко — в натура или с пари, за да се изправят отново на крака. Но с течение на времето, когато границата се премести по-нататък, все повече хора от Оградата се принуждаваха да живеят на все по-малко пространство. В някои години страдаха от глад и тогава те вече не нападаха набързо на групи от около дузина души, които после тичат обратно в Оградата, а се появяваха на големи, организирани тълпи и причиняваха много щети.
В детството на баща ми майките укротявали непослушните деца, като ги плашели така: „Бъдете добри, или ще повикам старата Маги от Оградата. Тя има четири очи, с които да следи, четири уши, с които да чува, и четири ръце, с които да пердаши. Затова внимавайте“. Друга зловеща фигура, която можела да се използува, бил Косматия Джек: „…и той ще те отнесе в пещерата си в Оградата, където живее цялото му семейство. Те всички са космати и имат дълги опашки; всеки изяжда по едно момченце на закуска и по едно момиченце на вечеря“. По мое време обаче не само малките деца живееха в непрекъснат страх от приближаващите се Оградни жители. Съществуването им се бе превърнало в опасна досада, а грабителските им походи бяха станали причина за много изложения пред Правителството в Райго.