— Сядай — покани ме тя.
Вече беше много по-тъмно, отколкото, когато се изкачвах. Соуфи пипнешком се движеше и търсеше нещо. След малко видях искри — опитваше се да светне с огниво. Духаше искрите, докато успя да запали две свещи. Бяха къси и дебели, пушеха много, докато горяха, и миришеха отвратително, но осветяваха наоколо.
Видях, че се намираме в пещера, дълбока около петнадесет и широка около девет стъпки, издълбана в песъчливата скала. На входа беше закачена кожа, която го затваряше. В единия отдалечен ъгъл имаше дупка в тавана, откъдето непрекъснато капеше вода, всеки миг. Падаше в дървена копаня; прелялата вода се стичаше по улей през цялата пещера и излизаше навън. В другия отдалечен край се намираше легло, направено от клонки, застлано с кожи и със скъсано одеяло. Имаше купички и кухненски принадлежности. Близо до входа се виждаше издълбано овъглено огнище, сега празно, забелязах и хитро измислен отвор, за да излиза димът. От пукнатини в стените стърчаха дръжките на няколко ножа и други инструменти. Близо до постелката от шубраци имаше копие, лък и кожен колчан с около дузина стрели. Това беше почти всичко.
Спомних си кухнята в къщата на Уендърови. Чистата, светла стая, която ми изглеждаше толкова уютна, защото нямаше надписи по стените. А тук свещите мъждукаха, мазният им дим се издигаше към тавана и вонеше.
Соуфи загреба със съдинка вода от копанята, измъкна един сравнително чист парцал от дупка в стената и ги донесе при мене. Изми кръвта от лицето и косата ми и огледа раната.
— Нищо особено. Не е дълбока — успокои ме тя.
Измих ръце в съдинката. Соуфи изля водата в улея, изплакна съдинката и я прибра.
— Гладен ли си, Дейвид? — попита тя.
— Много — казах аз.
Цял ден не бях ял нищо, освен когато бяхме спрели за малко.
— Почакай ме. Няма да се бавя — поръча ми тя и се измъкна под кожата на входа.
Седях, гледах сенките, танцуващи по каменната стена, и слушах почукването на капките. Нищо чудно, казах си аз, в Оградата това да е дори разкош. „Ако имаше толкова малко, колкото имах аз…“ Така говореше Соуфи, макар че не беше имала предвид вещи. За да се откъсна от чувството на самота и нищета, потърсих компанията на Майкъл.
— Къде си? Какво става с тебе? — попитах го аз.
— Разположихме се да пренощуваме — отвърна ми той. — Прекалено е опасно да продължаваме в тъмното.
И се опита да ми предаде картината на мястото точно както го беше видял на залез слънце — но тя напомняше на много други места по пътя.
— Цял ден се придвижваме бавно. Беше изморително. Оградните жители добре познават горите си. Очаквахме засада някъде по пътя, но през цялото време само ни обстрелваха и дразнеха. Имаме само трима убити, но седем са ранени, при това, двама — сериозно.
— Обаче продължавате към нас?
— Да. Смятат, че за първи път сме струпали значителна сила и ни е предоставена възможност да дадем урок на Оградните жители, който да ги поукроти за известно време. Освен това много искат да заловят трима ви. Носи се мълва, че в Уокнак и околностите има две дузини или повече такива като нас, затова трябва да ви хванат, за да кажете имената им.
Майкъл замълча за миг, но когато продължи, изглеждаше разтревожен и нещастен.
— Всъщност, Дейвид, боя се — много се боя, че там има вече само един човек.
— Само един ли?
— Рейчъл успя да се свърже с мене, почти в края на обсега си е, много слабо я улавях. Каза, че нещо станало с Марк.
— Дали не са го хванали?
— Не, тя не смята така. Иначе той щеше да й го съобщи. Просто спрял да предава. От двадесет и четири часа не се е обаждал.
— Може би се е случило нещастие? Нали си спомняш Уолтър Брент — момчето, което бе затрупано под отсечено дърво? И той така беше спрял.
— Възможно е. Рейчъл не знае какво да мисли. Страхува се, сега остава съвсем сама. Беше почти в края на обсега, както и аз горе-долу. Още две-три мили и вече няма да има връзка.
— Странно е, че не съм чул поне твоята част от разговора — казах му аз.
— Може би си бил в безсъзнание — предположи той.
— Е, когато се събуди Петра, ще може да се свърже с Рейчъл — напомних му аз. — Нейният обсег изглежда е безкраен.
— Да, разбира се, бях забравил — съгласи се той. — Това ще помогне малко на Рейчъл.
Няколко минути по-късно една ръка повдигна кожата и остави на входа на пещерата някаква гаванка. После и самата Соуфи се промъкна вътре и ми подаде храната. Скъси изгорелите фитили на отвратителните свещи и приседна върху кожата на някакво неизвестно животно, докато аз започнах да се храня с дървена лъжица. Яденето беше странно, като че ли се състоеше от разни филизи, парчета месо и изсъхнал твърдо изпечен хляб, но като цяло не беше лошо и ми дойде много добре. Изядох го с апетит почти до трошица, когато внезапно се стреснах и излях пълната лъжица върху ризата си. Петра се беше събудила.