Отговорих й веднага. Тя мигновено превключи от униние на въодушевление. Това ме ласкаеше, но ми причиняваше почти същата болка. Явно беше събудила и Роузалинд, защото долових и нейната реакция в настъпилата бъркотия: Майкъл питаше какво по дяволите се е случило, а зеландската приятелка на Петра разтревожено протестираше.
След малко Петра се овладя и суматохата намаля. Усети се, как всички облекчено се отпуснаха.
— Да не й се е случило нещо? Какви бяха тези гръмотевици и светкавици? — попита Майкъл.
Петра ни обясни, като явно полагаше усилия да го направи по-кротко:
— Мислехме, че Дейвид е мъртъв. Мислехме, че са го убили.
Вече улавях и мислите на Роузалинд, които се оформяха в разбираеми образи от нещо като водовъртеж. Едновременно се чувствувах смирен, слисан, щастлив и разтревожен. Колкото и да се стараех, в отговор и аз не можех да мисля много по-ясно. Майкъл сложи край на това, като каза:
— Едва ли е прилично да го правите в чуждо присъствие — забеляза той. — Когато се откъснете един от друг, може да обсъдим и някои други неща.
И след като помълча, добави:
— Е, какво е положението?
Описахме му го. Роузалинд и Петра се намираха все още в шатрата, където ги бях видял за последен път, Човекът-паяк заминал, като оставил някакъв едър, червеноок белокос мъж да се грижи за тях. Обясних му къде съм и аз.
— Значи така — каза Майкъл. — Твърдите, че човекът-паяк като че ли представлява тамошната власт, и че е отишъл към мястото на битката. Нямате представа дали ще вземе участие в нея лично, или просто е замислил някакъв тактически ход? Защото във втория случай може да се върне всеки момент.
— Нямам представа — признах си аз. Роузалинд рязко се намеси, никога не я бях виждал толкова близо до състоянието на истерия.
— Страхувам се от него. Той не е като другите. Не е като нас. Изобщо не прилича на човек. Ще бъде ужасно — все едно, че е животно… Не, никога не бих могла… Ако се опита да ми направи нещо, ще се самоубия.
Върху всичко това Майкъл като че ли изсипа ведро с ледена вода.
— Не бива да постъпваш толкова глупаво. Ако се наложи, него ще убиеш.
И с чувството, че е разрешил това положение изцяло, той се зае с друго. Затова с пълна сила отправи въпрос към приятелката на Петра:
— Още ли смятате, че ще стигнете до нас?
Отговорът дойде все пак от доста далече, но явно без вече да са правени усилия. Беше спокойно и уверено „да“.
— А кога? — попита Майкъл.
Преди да отговори, жената помълча, сякаш се съветваше с някого, после каза все така уверено:
— След не повече от шестнадесет часа.
Съмненията на Майкъл намаляха. За първи път той си позволи да допусне възможността, че тя може да ни помогне.
— Тогава изниква въпросът, как да осигурим запазването на живота на трима ви толкова дълго — каза замислено той.
— Почакайте. Задръжте малко така — помолих ги аз.
Погледнах Соуфи. Пушещите свещи светеха достатъчно, за да видя, че тя наблюдава внимателно и малко неспокойно лицето ми.
— С онова момиче ли разговаряш? — попита ме тя.
— И със сестра си. Вече са будни. В шатрата са; пази ги един албинос. Вижда ми се странно…
— Странно ли? — учуди се тя.
— Като че ли по-подходящо беше да ги пази жена…
— Това е Оградата — припомни ми тя с горчивина.
— Да… разбира се… — казах аз с чувство на неудобство. — Виж какво, въпросът е следният: мислиш ли, че има начин те да се измъкнат оттам, преди той да се е завърнал? Струва ми се, че сега е моментът. Завърне ли се той…
И аз свих рамена, като я гледах в очите. Тя обърна глава и известно време стоя така, съзерцавайки свещите. После ми кимна:
— Да. Така ще бъде по-добре за всички нас — за всички нас, освен за него — добави тя някак тъжно. — Да, мисля, че можем да го направим.
— Веднага ли?
Тя отново кимна. Взех копието, което лежеше до постелката и го претеглих на ръка. Беше малко леко, но доста добре уравновесено. Тя го погледна и поклати глава:
— Ти ще останеш тук, Дейвид.
— Но… — започнах аз.
— Не. Ако те видят, ще обявят тревога. Иначе никой няма да обърне внимание, че отивам в шатрата му, дори да ме види.
Това ми изглеждаше разумно. Оставих копието, макар и с нежелание.
— Но ти би ли могла…?
— Да — отвърна решително тя.
После стана и отиде до една от дупките в стената. Оттам измъкна нож. Широкото острие беше чисто и блестеше. Изглежда, по всяка вероятност е било отмъкнато от някоя кухня при нападението на ферма. Соуфи затъкна ножа в пояса си, остана да стърчи само тъмната дръжка. После се обърна към мене и дълго време ме гледа.