— Какво става? — попитах Соуфи, когато си дойде. — Какъв е планът им?
Тя неуверено се поколеба.
— За бога — казах й аз, — нали знаеш, че искаме вашите хора да спечелят? Но ако можем, трябва да предупредим Майкъл да се пази.
— Ще им направим засада от тази страна на реката — каза тя.
— Ще им позволите да минат реката?!
— От другата страна няма как да се укрепим — обясни ми тя.
Предложих на Майкъл да се задържи на другия бряг, или ако не може, да скочи във водата, когато прекосяват реката, за да го отнесе течението надолу. Той обеща да има съветите ми предвид, но да се опита да измисли някакъв по-подходящ начин, за да не бъде сред първите. След няколко минути се чу глас, който викаше Соуфи от подножието на скалата.
— Стойте навътре. Това е той — прошепна Соуфи и се спусна бързо по стълбата.
След това повече от час не се случи нищо. Накрая се обади зеландката:
— Моля ви, говорете. Трябва да установим вече точна връзка с вас. Повтаряйте ми образите на цифри.
Петра започна да отговаря така енергично, като че ли напоследък се бе чувствувала малко пренебрегвана.
— Достатъчно — каза й зеландката. — Почакайте.
И след малко добави:
— По-близко сме, отколкото предполагахме. Можем да пристигнем с един час по-рано.
Измина още половин час. Предпазливо погледнах няколко пъти навън. Лагерът изглеждаше обезлюден. Между колибите се виждаха само няколко възрастни жени.
— Пред нас е реката — докладва ни Майкъл.
Изминаха още петнадесет-двадесет минути. После Майкъл отново се обади:
— Тези глупаци провалиха всичко. Забелязахме двама от тях горе върху скалите. Не че има кой знае какво значение — процепът е достатъчно голям капан. Сега правим военен съвет.
Военният съвет явно не продължи дълго. След по-малко от десет минути Майкъл отново се обади:
— Ето планът: отстъпваме, за да се укрепим точно срещу процепа. Там, където тунелът свършва, оставяме десет-дванадесет мъже, които да се движат открито и да създават впечатление, че сме повече; те ще запалят и огньове, за да изглежда, че сме разположили лагер. Останалите ще се разделят на групи, ще заобиколят и ще пресекат реката на две места: нагоре и надолу по течението. После ще сключим обръч около процепа. Съобщавай ми по-подробно, ако научиш нещо.
Лагерът не беше далече от скалите на брега. Не беше изключено да попаднем в обръча. Понеже почти нямаше хора — останали бяха само жени — сигурно щеше да ни се удаде да прекосим успешно мястото и да стигнем до гората… Но дали така нямаше да попаднем право в лапите на преследвачите си? Надзърнах отново навън, докато размишлявах, и първото, което видях беше, че дузина от жените сега носят лъкове и забиват стрели в земята, за да са им под ръка. Реших, че не бива да претичваме през лагера.
„Съобщавай ми по-подробно“, беше казал Майкъл. Хубава идея. Но по какъв начин? Дори ако се осмелях да оставя Роузалинд и Петра, нямаше да имам почти никаква възможност да му предам нещо. Първо, все още беше в сила заповедта на човека-паяк да ме застрелят. Второ, още отдалече си личеше, че не съм Ограден жител, което при създалите се обстоятелства само по себе си щеше да бъде достатъчно, за да ме застрелят незабавно.
Много ми се искаше Соуфи да се завърне; продължавах все така да я чакам около час.
— Намираме се на вашия бряг, надолу по течението. Не ни оказват съпротива — съобщи Майкъл.
Продължихме да чакаме.
Внезапно откъм гората, някъде вляво, прозвуча изстрел. Последваха го още три-четири изстрела, после настъпи тишина, след това се чуха още два изстрела. Няколко минути по-късно откъм гората се появи тълпа окъсани мъже, между които имаше и доста жени; напускаха мястото, където правеха засада и отиваха по посока на изстрелите. Представляваха окаяна, нещастна пасмина; някои от тях бяха явни мутанти, но повечето изглеждаха просто съсипани човешки същества. Въоръжени с пушки бяха само трима-четирима. Останалите имаха лъкове, а на гърбовете на някои от тях се виждаха и копия. Сред групата се открояваше човекът-паяк, стърчеше над другите, а близо до него стоеше Соуфи, с лък в ръка. Каквато и степен на организация да бяха имали, сега тя явно вече се бе разпаднала.
— Какво става? — попитах Майкъл. — Вие ли стреляхте?
— Не. Другата група. Опитват се да пресекат пътя на Оградните жители, за да се появят от противоположната страна и да ги нападнат в гръб.
— Вече успяват — казах му аз.
От същата посока, както и преди, проехтяха нови изстрели. Чу се глъчка и викове. Няколко заблудени стрели префучаха в левия край на поляната. Откъм дърветата се зададе тълпа тичащи хора. Внезапно ясно уловихме въпрос: