— Всички ли сте здрави и читави?
Ние тримата лежахме на земята в предния край на пещерата. Виждахме какво става; вероятността да забележат главите ни не беше голяма, пък и не биха ни обърнали вече внимание. Развоят на събитията беше ясен дори на Петра. Тя развълнувано се свърза, все едно, че проблесна светкавица.
— Успокой се, дете, успокой се! Идваме! — скара й се зеландката.
Още стрели паднаха в лявата част на поляната, появиха се още окъсани фигури, които бързо отстъпваха. Те тичаха, криволичеха и се криеха около шатрите и колибите. По петите им идваха нови, сподиряни от стрели, пускани откъм гората. Оградните жители се гушеха около малките си прикрития и подаваха от време на време глави, за да стрелят по едва забележимите фигури сред дърветата.
Неочаквано в другия край на поляната се изсипа дъжд от стрели. Дрипавите мъже и жени разбраха, че се намират между два огъня и изпаднаха в паника. Повечето скочиха на крака и хукнаха да търсят убежище в пещерите. Приготвих се да съборя стълбата, ако някой се опита да се изкатери при нас.
Появиха се шестима конници. Препускаха откъм дърветата вдясно. Забелязах човека-паяк. Стоеше пред шатрата си с лък в ръка и наблюдаваше ездачите. Соуфи, застанала редом, го дърпаше за окъсаното сако и го караше да бягат към пещерите. Той я отблъсна с дългата си лява ръка, без да откъсва очи от появилите се конници. Дясната му ръка стискаше лъка с полуопъната тетива. Очите му продължаваха да търсят някого сред ездачите.
Изведнъж тялото му замръзна, и той стреля. Лъкът светкавично се изпъна до крайност. Стрелата улучи баща ми отляво на гърдите. Той се олюля и се килна върху задните крака на Савската царица. После се смъкна настрани и се строполи на земята, левият му крак все още бе закачен на стремето.
Човекът-паяк хвърли лъка и се обърна. Протегна лявата си ръка, сграбчи Соуфи и се затича. Но не беше направил повече от три огромни крачки с длъгнестите си крака, когато го улучиха две стрели, едновременно в гърба и отстрани, и той падна.
Соуфи скочи на крака и побягна. Една стрела я улучи в рамото, но тя продължи напред, без да я изважда. После друга я улучи високо в гърба. Тя се строполи както тичаше и тялото й се просна в прахта…
Петра не беше забелязала случилото се. Тя се озърташе, а на лицето й бе изписано учудено изражение.
— Какво е това? — попита тя. — Какъв е този странен шум?
Зеландката се обади — спокойна, вдъхваща увереност:
— Не се бойте. Идваме. Всичко е наред. Стойте там, където сте.
Вече чувах ясно шума. Някакво необикновено бръмчене, което непрестанно нарастваше. Не можеше да се каже откъде идва; изпълваше целия въздух, появяваше се от нищото.
Откъм гората на полянката се показаха още хора, повечето яхнали коне. Много от тях различих веднага — хора, които бях познавал през целия си живот, сега събрани заедно, за да ни заловят. Повечето Оградни жители се бяха скрили бързо в пещерите и стреляха под прикритието им малко по-успешно.
Изведнъж един ездач започна да вика и да сочи нагоре.
Аз също вдигнах очи. Небето вече не беше толкова ясно. Забулваше го нещо като мараня, в която рязко проблясваха светкавици. А още по-нагоре, като че през воал, различих една от странните машини с форма на риба, които сънувах в детството си. Мъглявината не даваше възможност да виждам ясно, но дори така нямаше съмнение, че беше точно както в спомените ми: бяло лъскаво тяло с нещо полуневидимо, което се върти отгоре му. Колкото повече ни приближаваше, толкова повече наедряваше и шумът се усилваше.
Когато погледнах надолу, забелязах няколко лъскави нишки, приличащи на паяжина, които се спускаха край входа на пещерата. Те ставаха все повече и повече, въртяха се и рязко проблясваха, когато попадаха на светло.
Стрелбата престана. На поляната нападателите бяха свалили лъковете и пушките и гледаха към небето. Очите им щяха да изскочат от изумление, после тези отляво се сепнаха, закрещяха ужасени и хукнаха да бягат. Вдясно конете уплашено се вдигнаха на задни крака, цвилеха и се пръскаха във всички посоки. За миг цялото място представляваше хаос. Тичащите хора се блъскаха един в друг, обзетите от паника коне прегазваха паянтовите бараки, спъваха се във въжетата на шатрите и хвърляха ездачите си.
Потърсих Майкъл.
— Насам — извиках му аз. — Идвай насам, при нас.
— Идвам — отвърна той.
Тогава го забелязах — тъкмо се изправяше на крака до падналия кон, ритащ отчаяно. Майкъл обърна очи към нас, видя пещерата и ни махна за поздрав. После погледна нагоре към машината в небето. Тя все още леко се спускаше и вече беше на около двеста ярда над нас. Под нея странната мараня представляваше нещо като голям водовъртеж.