— Идвам — повтори Майкъл, отново се обърна към нас и се затича.
После спря и заопипва рамото си. Ръката му се задържа там.
— Много чудно — каза той. — Като паяжина е, обаче лепне. Ръката ми…
Изведнъж мисълта му бе обзета от паника.
— Залепнала е. Не мога да я помръдна!
Зеландката се обади и хладнокръвно го посъветва:
— Не прави нищо. Ще се изтощиш. Ако можеш, легни на земята. Успокой се. Не мърдай. Просто чакай. Стой неподвижен, за да не те омотае.
Видях как Майкъл се подчини на нареждането й, макар че мислено далече не изпитваше доверие. Внезапно открих, че по цялата поляна хората се опипват и се мъчат да махнат нишките, но там, където ги докоснеха, ръцете им залепваха. Опитваха се да се измъкнат като мухи в петмез, но отгоре се спускаха все нови и нови паяжини. Повечето хора се съпротивяваха няколко минути, после хукваха да търсят убежище под дърветата. Успяваха да направят няколко крачки, но краката им залепваха и те падаха на земята. А нишките по повърхността ги оплитаха още повече. Докато се бореха и се мятаха, заплитаха се отново и накрая не можеха да помръднат. С конете ставаше същото. Видях как един кон се отправи към малко храстче. Като минаваше, конят го изтръгна с корените. Храстът полетя и докосна задните му крака. Те залепнаха един за друг. Конят се катурна и известно време рита с предни крака.
Една спуснала се нишка се докосна и до моята ръка. Казах на Роузалинд и Петра да влязат навътре в пещерата. Погледнах нишката, без да смея да я докосна с другата ръка. Обърнах ръката си бавно и внимателно и се опитах да остържа нишката върху скалата. Но не внимавах достатъчно. От движението нишката се придърпа към мене; появиха се и нови; те бавно се спускаха и накрая ръката ми прилепна към скалата.
— Ето ги! — извика Петра едновременно и с мисли, и с думи.
Погледнах и видях, че блестящото бяло тяло с формата на риба се бе разположило в средата на поляната. При спускането си бе направило облак от плаващите в небето частици над него и издухваше силна струя настрани. Забелязах няколко нишки пред входа на пещерата — те колебливо се увиваха и накрая се понесоха навътре. Неволно затворих очи. Нещо ефирно докосна лицето ми. Опитах се да отворя очи, но напразно.
17
Необходима е голяма твърдост, за да можеш да лежиш съвсем неподвижно, когато усещаш, че все повече и повече лепкави нишки с леко гъделичкане падат върху лицето и ръцете ти; още повече когато установиш, че първите от тях опасват кожата ти като фини въжета и леко се опъват.
Улових, че Майкъл изпитва същия страх — да не би да са ни измамили; дали не е било по-разумно да се беше опитал да избяга. Преди да мога да му отговоря, зеландката отново се обади да ни насърчи, като ни каза да бъдем спокойни и да имаме търпение. Роузалинд се опитваше да втълпи това на Петра.
— Стига ли и до вас? — попитах я аз.
— Да — отвърна ми тя. — Струята от машината издуха нишките право в пещерата. Петра, миличка, нали чу какво каза приятелката ти. Помъчи се да не мърдаш.
Жуженето и фученето, които преобладаваха над всички шумове, намаляха, когато машината започна да се изключва. След малко съвсем спряха. Последвалата тишина направо ни разтърси. Чуха се само няколко полузаглушени викове и неясни звукове. Разбрах каква е причината за това. И върху моята уста бяха попаднали нишки. И да исках, нямаше да мога да я отворя и да извикам.
Чакането ни се видя безкрайно. Там, където беше залепена, кожата ми се сбръчка и спъването ми причиняваше болка. Зеландката се обади:
— Майкъл? Започни да броиш, за да се насочим към тебе.
Майкъл започна да излъчва образи на цифри. Картината беше непроменена, докато последните цифри не станаха по-колебливи, и тогава всичко се превърна в образ на облекчение и благодарност. В последвалата тишина се чу как Майкъл казва с думи:
— Те са в онази пещера, ей там.
Стълбата проскърца, прътите й се отъркаха в стената и след малко прозвуча леко съскане. Нещо мокро заля лицето и ръцете ми, и вече не усещах кожата си така опъната. Опитах се отново да погледна; макар трудно, очите ми бавно се отвориха.
Близо до мене, на последните стъпала на стълбата видях наведена напред фигура, цялата скрита от лъскава бяла дреха. Из въздуха все още се носеха нишки, но когато падаха върху главата и рамената на фигурата, не залепваха. Леко се плъзваха по материята и отлитаха към земята. От облечения в бяло човек се виждаха само очите, които ме гледаха през малки прозрачни отвори. Бяла ръка с ръкавица държеше метален съд, от който пръскаше разбита на ситни капчици струя.