— Обърни се по лице — улових мисълта на жената.
Обърнах се и струята пръсна нагоре-надолу по дрехите ми. После жената се изкатери по останалите две-три стъпала, прекрачи ме и се запъти към Роузалинд и Петра в дъното на пещерата, като пръскаше по пътя. Над прага се показаха главата и раменете на Майкъл. И той беше мокър от пръскането, а няколкото останали по него нишки за миг проблеснаха, след което се стопиха. Седнах и погледнах навън.
Бялата машина стоеше в средата на поляната. Приспособлението върху покрива й беше престанало да се върти и вече се виждаше ясно — представляваше нещо като конусовидна спирала, изградено от множество отделни части, направени от почти прозрачно вещество. Отстрани на наподобяващото риба тяло имаше дузина прозорци, а вратата все още стоеше отворена.
Поляната изглеждаше така, като че ли страхотно много паяци бяха плели по нея мрежи с всички сили и средства. Навсякъде висяха нишки, чиято белота вече беше изгубила блясъка си. Минаваха миг-два, преди човек да разбере какво им беше странното: те не се поклащаха от вятъра както обикновените паяжини. И не само те. Всичко беше неподвижно, замръзнало.
Край бараките лежаха безредно телата на хора и коне. И те не се помръдваха, както всичко наоколо.
Внезапно отдясно нещо рязко изпука. Погледнах нататък тъкмо когато стеблото на едно дръвче се пречупи на около стъпка от земята и се повали. После с краичецана окото си долових друго движение: един храст бавно се накланяше. Докато го гледах, корените му се измъкнаха от почвата. Раздвижи се и друг храст. Една барака се срути, след нея друга… Гледката беше неестествена и страшна…
Усетих, че зад мене в пещерата Роузалинд изпита чувство на облекчение. Станах и отидох при нея, а Майкъл ме последва. Петра каза с унил и малко недоволен глас:
— Много отвратително беше.
И спря поглед, изпълнен с укор и любопитство, на облечената в бяло фигура. Жената за последен път отново напръска всичко наоколо, после смъкна ръкавиците и свали качулката. Заразглежда ни, а ние направо я зяпнахме.
Очите й бяха големи, с по-скоро кафяви, отколкото зелени ириси, обградени с дълги тъмнозлатисти мигли. Имаше правилен нос, а ноздрите й бяха тънко изрязани като на съвършена скулптура. Устата й беше сякаш малко голяма; брадичката — закръглена, но не отпусната. Косата й на цвят бе малко по-тъмна от Роузалиндината и необичайно къса за жена. Беше отрязана почти на равнището на брадичката й. Повече от всичко обаче ни учуди светлото й лице. То не беше бледо, а просто бяло като прясна сметана; страните й сякаш бяха покрити с розови листенца. Беше гладко, почти без бръчки, изглеждаше чисто й съвършено, сякаш никога вятърът и дъждът не го бяха докосвали. Трудно ни беше да повярваме, че някой истински жив човек може да има такъв вид — толкова запазен и непокътнат… Защото тя не беше момиче в първите нежни години на младостта си; без съмнение това беше жена, може би тридесетгодишна — кой би могъл да каже? Държеше се уверено, излъчваше дълбока сигурност, пред която Роузалиндиното самочувствие изглеждаше някак изкуствено.
Тя ни разгледа, след това обърна вниманието си към Петра. Усмихна й се, мярнаха се равните й бели зъби.
Доловихме усещането й — сложна смесица от радост и доволство от постигнатото; облекчение, одобрение и — колкото и чудно да ми се видя — нещо като страхопочитание. Петра не можа да схване цялата сложност на чувството, но част от него стигна до съзнанието й, защото тя за миг погледна жената в очите необичайно сериозно, сякаш по някакъв начин разбираше, без да знае защо и как, че това е един от най-важните моменти в живота й.
След малко изражението на лицето й се промени; тя се усмихна и прозвуча смях. Явно тя и зеландката си размениха мисъл, но с такова съдържание и на такова равнище, че аз изобщо не я долових. Хвърлих поглед на Роузалинд, но и тя само поклати глава и продължи да наблюдава.
Зеландката се наведе и взе Петра на ръце. Погледнаха се в очите. Петра протегна ръка и леко докосна лицето на жената — сякаш да се увери, че не сънува. Зеландката се засмя, целуна я и я остави на пода. После бавно поклати глава, сякаш не й се вярваше.
— Струваше си да идваме — каза тя с думи, но ги произнесе толкова особено, че отначало не ги разбрах. — Да, наистина си струваше.
После премина на мисловни образи, които следях по-лесно от думите.
— Не беше лесно да получим разрешение да дойдем. Разстоянието е толкова огромно — два пъти по-голямо, отколкото ни се е случвало досега. Много скъпо струваше да ни дадат кораб; едва ни повярваха, че си струва. Но затова пък…