И тя отново погледна с изумление Петра.
— На нейната възраст, при това без подготовка! А може да изпрати мисъл, която да обиколи половината свят!
Жената поклати глава, сякаш все още не можеше съвсем да повярва. После се обърна към мене:
— Все още има много да се учи, но ще й дадем най-добрите си преподаватели и след време един ден тя ще ги обучава.
Жената седна на леглото на Соуфи, върху клоните и кожите. На фона на смъкнатата бяла качулка главата й изглеждаше като заобиколена от ореол. Тя замислено се вглеждаше във всеки от нас и явно се зарадва. Кимна.
— С взаимна помощ и вие сте стигнали доста далече, но ще откриете, че можем да ви научим на още много неща.
И тя улови Петра за ръка.
— Е, нямате какъв багаж да събирате, нищо не ни пречи вече; можем веднага да тръгваме.
— За Уокнак, нали? — попита Майкъл. Прозвуча не само като въпрос, но и като очакване.
Жената беше понечила да стане, но спря и го погледна въпросително.
— Там е Рейчъл — обясни й той. Зеландката се замисли.
— Не зная… Почакайте малко — каза му тя.
И веднага се свърза с някого на борда на машината отвън, с такава скорост и на такова равнище, че не разбирах почти нищо. След малко със съжаление поклати глава.
— Боях се, че е така — каза тя. — Съжалявам, но не можем да я вземем с нас.
— Няма да се забавим много. Не е далече за вашата летяща машина — настояваше Майкъл.
Жената отново поклати глава.
— Съжалявам — повтори тя. — Разбира се, щяхме да я вземем, ако можехме, но има технически затруднения. Пътуването беше по-дълго, отколкото предполагахме. Минахме край ужасни места, които не посмяхме да прекосим дори на голяма височина, затова ги заобикаляхме. А поради това, което ставаше тук, ни се наложи да бързаме повече, отколкото възнамерявахме.
Тя помълча; явно се чудеше дали да се опита да ни даде обяснение, което едва ли щеше да бъде разбираемо за примитивни умове като нашите.
— Машината — каза ни тя — използува гориво. Колкото повече товар носи и колкото по-бързо пътува, толкова повече гориво изразходва; засега ни е останало само гориво, което да ни стигне да се върнем, ако бъдем пестеливи. Отидем ли до Уокнак, където отново ще се приземяваме и ще отлитаме, натоварени с вас четиримата и Петра, горивото ще свърши, преди да стигнем у дома. Това означава, че ще паднем в морето и ще се удавим. Трима от вас можем да вземем оттук без особен риск, но не можем да вземем четирима и отново да кацаме.
Последва мълчание, в което мислехме върху положението. Думите на жената бяха достатъчно ясни. Тя седеше на леглото — неподвижна фигура в бял блестящ костюм, обхванала свитите си колене с ръце, съчувствуваше ни и ни чакаше търпеливо да осъзнаем фактите.
В настъпилото мълчание усетихме колко неестествена е тишината, която ни заобикаля. Вече не се чуваше нито звук. Всичко бе застинало неподвижно. Дори листата на дърветата не шумоляха. Внезапно, потресена от това усещане, Роузалинд попита:
— Нима те… нима всички те… са мъртви? Не знаех… Мислех си, че…
— Да — отвърна й просто зеландката. — Те всички са мъртви. Пластмасовите нишки се втвърдяват, когато изсъхват. Човек, който се съпротивява и се оплита в тях, скоро изгубва съзнание. По-милосърдно е, отколкото с вашите стрели и копия.
Роузалинд потрепери. Може би и аз потреперих. Думите й бяха изказани без вълнение; това беше нещо съвсем различно от фаталния изход при битките между хора, от неизбежната смърт при обикновените войни. Не разбирахме зеландката, защото мислите й не съдържаха грубост, но и не показваха особено състрадание; в тях имаше само леко неодобрение, като към нещо неминуемо, като към една необходимост, която е била в реда на нещата. Жената долови объркването ни и поклати глава с укор:
— Да убиваш живи същества не е приятно, съгласна съм с вас; но да живееш и да си въобразяваш, че може да се мине без това, е заблуда. В яденето трябва да има месо; има растения, които не бива да цъфтят, и семена, които не бива да покълват; дори циклите в развитието на микробите трябва да бъдат принесени в жертва, за да продължи цикълът в човешкото развитие. Този факт не е срамен, нито потресаващ; той е само част от голямото въртящо се колело на живота в природата. Точно както се пазим да оцелеем при всякаква обстановка, трябва да запазваме своя вид от другите видове, които се стремят да го унищожат. Иначе ще пропаднем изцяло… Нещастните оградни жители са били осъдени — макар и не по тяхна вина — на живот в падение и нищета. Те не са имали бъдеще. Както и онези, които са ги осъдили — така става, и преди е имало хора, които са се смятали повелители на света, това ви е известно. Чували ли сте някога за огромните гущери? Когато е дошло време мястото им да бъде заето от друг вид, те измрели… Някога ще дойде време, когато и ние самите ще отстъпим място на нещо ново. Почти е сигурно, че ще се съпротивяваме срещу неизбежното така, както се съпротивяват и тези останки от Древните. Ще се мъчим с всички сили да натъпчем новото обратно в земята, откъдето е поникнало, защото да предадеш собствения си вид винаги изглежда като престъпление. Ще накараме новото да докаже себе си, а когато го направи, ще изчезнем — по същия начин сега изчезва всичко старо. Поради вярност към своя вид, обикновените хора не могат да приемат нашата поява; поради вярност към своя вид ние не можем да приемем те да ни пречат. Ако този процес ви изненадва, то е защото не сте имали възможност да го погледнете отстрани и след като знаете какво представлявате, да разберете какво означава това различие във видовете. Съзнанието ви е объркано поради връзките, които сте имали, и поради възпитанието, което сте получили; донякъде смятате, че сте един вид с обикновените хора. Ето защо се стъписвате. А те надделяват над вас, тъй като не изпитват объркване. Те са нащрек, изцяло съзнават, че видът им е заплашен. Разбират много ясно, че ако искат да оцелеят, не само трябва да предпазят вида си от промени, но и да го защитят от сериозната заплаха, която представлява един по-висш вид. Защото нашият вид е по-висш, а ние сме само началото. Способни сме да мислим заедно и да се разбираме така, както те никога не са можели; започваме да разбираме как да се събираме и да решаваме с общия си разум проблемите — кой знае докъде ще стигнем някой ден? Не сме затворени в единични килии, откъдето да се свързваме само с несъвършени думи. Постигнали разбирателство, ние не се нуждаем от закони, които застрашават живите същества така, сякаш се отнасят за неразличаващи се една от друга тухли; ние никога няма да достигнем такова срастване на разумите, че да станем еднакви и равни като изсечени монети; ние не се опитваме машинално да изковем от себе си геометрични модели на общество или на политически отношения; не сме и догматици, които поучават Господ как да управлява света… Най-съществената черта на живота е съществуванието; най-съществената черта на съществуванието — промяната; промяната означава развитие, от което сме част и ние. Застоят е враг на промяната и на живота, следователно е и наш вечен враг. Ако все още изпитвате смущение и съмнение, само си помислете за някои от нещата, които тези хора, накарали ви да ги смятате за свои ближни, са направили. Малко ми е известно за живота ви, но моделът на поведение едва ли се различава, когато шепа хора от стария вид се опитват да оцелеят. Помислете си също какво искаха да направят с вас и защо…