Както и преди, реторичният й стил ми се виждаше малко претрупан, но като цяло успявах да следвам насоката на мисълта й. Не притежавах силата да се погледна отстрани и да се възприема като нов вид; и досега не съм сигурен, че съм започнал да я притежавам. В мислите си аз все още смятах, че ние сме само едни нещастни, различаващи се от другите хора; обаче можех да се огледам назад и да си припомня кое ни накара да избягаме…
Погледнах Петра. Тя беше седнала и изглеждаше страшно отегчена от цялата тази поучителна тирада; наблюдаваше учудено красивото лице на зеландката с нещо като завист. Заредиха се спомени, които ме откъснаха от това, което виждаха очите ми: лицето на леля Хериът във водата, която нежно разпиляваше косите й; клетата Ан — безчувственото тяло, което висеше от гредата; Сали, която кърши ръце от мъка по Кетърин и от страх за себе си; Соуфи, превърната в дивачка, която пада в прахта със забита в гърба стрела…
Всички те можеха да бъдат картина от бъдещето на Петра…
Преместих се до сестра си и я прегърнах.
През цялото време, докато траеше словото на зеландката, Майкъл гледаше навън от входа, почти жадно вперил поглед в машината, която ни очакваше на поляната. Продължи да я разглежда още минута-две след като жената свърши, после въздъхна и се обърна. Известно време остана с очи, приковани към пода между краката му, после вдигна поглед и попита:
— Петра, мислиш ли, че можеш да ми услужиш и да се свържеш с Рейчъл?
В отговор на въпроса му Петра веднага използува всичката си сила.
— Свързах се. Там е. Иска да знае какво се е случило — каза му Петра.
— Най-напред й кажи, че каквото и да разправят, тя трябва да знае, че всички сме живи и здрави.
— Да — отвърна Петра след малко. — Тя разбра това.
— А сега й кажи следното — продължи внимателно Майкъл. — Кажи й, че трябва да бъде все така храбра и много внимателна, и че след три-четири дни ще отида да я взема. Ще й го предадеш ли?