Петра предаде енергично и съвсем точно казаното от Майкъл, и зачака отговор. Постепенно леко се намръщи.
— О, горката — каза тя леко раздразнена. — Пак се обърка съвсем и започна да плаче. Това момиче изглежда ужасно често плаче, нали? Не виждам защо. През цялото време скритите й мисли бяха нещастни, а сега плаче, а пък е радостна. Ама че глупост.
Всички погледнахме Майкъл, без да говорим.
— Е, вие двамата сте обявени извън закона, затова не можете да се върнете — каза той, сякаш се оправдаваше.
— Но, Майкъл… — започна Роузалинд.
— Тя е съвсем сама — каза Майкъл. — Ти би ли оставила Дейвид сам тука? А той би ли те оставил?
Нямаше нужда да му отговаряме.
— Но ти каза, че ще я „вземеш“ — забеляза Роузалинд.
— Точно това имах предвид. Можем да останем известно време в Уокнак, но сигурно ще дочакаме деня, когато разкрият нас, или децата ни… А това не е хубаво. Можем да дойдем в Оградата.
Той огледа пещерата и лагера с отвращение.
— Но и това не става. Рейчъл заслужава друг живот не по-малко от нас. Добре тогава — след като машината не може да отиде да я вземе, някой трябва да отиде да я доведе.
Зеландката се бе навела напред и го гледаше. В очите й имаше съчувствие и възхищение, но тя поклати глава.
— Намираме се много далече. А между нас лежат ужасни и непроходими места — напомни му тя.
— Зная — призна Майкъл. — Но земята е кръгла, затова трябва да има и друг начин да стигнем до вас.
— Ще бъде много трудно и опасно — предупреди го тя.
— Не по-опасно, отколкото ако останем в Уокнак. Освен това, как бихме могли да останем, след като знаем, че има място, където живеят хора като нас; че има накъде да вървим? Това, че знаем, е от значение. Вече знаем, че не сме някакви уроди без цел; че не сме някакви безнадеждни отклонения, които се надяват да отърват кожата. Там е разликата между това да се стремиш да запазиш живота си и да имаш нещо, заради което да живееш.
Зеландката се замисли, после вдигна очи и отново го погледна.
— Когато стигнете до нас, Майкъл — каза му тя, — можете да бъдете напълно сигурни, че ще намерите своето място.
Вратата се затвори с трясък. Машината започна да вибрира и издуха силна прашна струя през поляната. През прозорците виждахме, как Майкъл едва се удържа на крака; дрехите му плющяха под напора. Дори изродените дървета в края на поляната потреперваха под паяжинните си савани.
Подът под краката ни се разклати. Усетихме лек тласък, после земята започна да се отдалечава, а ние се издигнахме все по-високо и по-високо във вечерното небе. Скоро поехме уверено на югозапад.
Петра беше развълнувана неимоверно.
— Ужасно прекрасно е — извика тя. — Виждам страхотно надалече, много надалече! О, Майкъл, колко малък и смешен изглеждаш там долу!
Самотната дребна фигурка на полянката ни помаха с ръка.
„Точно сега“, достигна до нас мисълта на Майкъл, „аз тук се усещам някак смешен и малък, мила Петра. Но ще ми мине. Ще дойдем при вас.“
Приличаше съвсем на съня ми. Слънцето беше по-ярко, отколкото в Уокнак и сипеше лъчи върху широкия син залив, където редиците на вълните с бели гребени леко пълзяха към плажа. Малки лодки, някои от тях — с разноцветни платна, други — без платна, пътуваха към пристанището, вече пълно с плавателни съдове. Струпан по крайбрежието и простиращ се чак докато се изгубеше към хълмовете, лежеше градът с белите къщи, построени сред зелени паркове и градини. Различавах дори мъничките машини, които се плъзгаха по широките, оградени с дървета улици. Малко по-навътре в сушата край един зелен квадрат се издигаше кула, където примигваше ярко светлинка и кораб с формата на риба се спускаше към земята.
Толкова ми беше познато всичко, че едва се опомних. За един кратък миг си помислих, че ще се събудя отново в леглото си в Уокнак. Улових ръката на Роузалинд, за да се уверя в обратното.
— Това е истина, нали? Нали и ти го виждаш? — попитах я аз.
— Колко е красиво, Дейвид. Никога не съм си мислила, че може да съществува такава красота… Усещам и още нещо, за което ти никога не си ми разказвал.
— Какво? — попитах аз.
— Заслушай се! Не разбираш ли? Отпусни се. Петра, миличка, моля те, спри да бърбориш поне за малко…
Направих както ми каза Роузалинд. Долових, че механикът в нашата машина разговаря с някого от земята, но освен това, като фон усетих нещо ново и непознато. По звук донякъде наподобяваше жуженето на пчели; по излъчване приличаше на равномерно блещукане.
— Какво е това? — попитах озадачено аз.
— Не можеш ли да отгатнеш, Дейвид? Това са хората. Много хора като нас.